( 1912 - 1915 година )
Кирил Пърличев, книгоиздателство "Ал. Паскалев и С-ие", София, 1918г.
ПРЕДГОВОР
За народностния характер на Македония в последния век и до балканската война ние имаме мненията на ред учени, пътешественици, географи, етнографи, историци и публицисти европейци от двата воюващи лагера: Всички почти дохождат до единодушното заключение, че Македониа е земя населена преимуществено с българи (освен иноверците турци и евреи) и Султанският ферман за създаване българската Екзархия, междудържавни актове като Цариградската конференция, Сан-Стефанския договор и Берлинския договор, потвърждават още един път тази истина.
Без да имаме за цел разглеждането на тоя въпрос, ние се натъкваме на него мимоходом излагайки фактическото положение на нещата през време на сръбския режим и революционната борба на населението в Македония през периода от края на 1912 година, когато сърбите заседнаха в тая страна, до края на 1915 година, когато те, изгубили и старата си територия и в пътя на своето отстъпление, бяха най-после принудени да напуснат и Македония.
И наистина, какво представляваше Мекедония, когато сърбите, макар и за три години време, се видяха господари на тая земя?
Освeн големите и градове, по-големи и по-населени от сръбските първостепенни такива; освен обширната територия, която почти удвояваше оная на тяхното кралство; освен хубостите на македонската природа и нейните завидни богатства, - сьрбите намериха в Македония и едно население пропито с крепък български национален дух; една част от него бе жив свидетел и ревностен съратник на националната борба за духовно обособление на българския народ, а друга още по-крупна част съставляваше жилавата материя и несъкрушимият дух, изтъкани и калени през 20 годишен период на революционна борба за политическа свобода и национално обединение; с една дума - население, което, след като се бе отдавна самоопределило в национално отношение и си имаше своята самостоятелна цьрква в лицето на българската екзархия, своето родно училище, просветило и възпитало редица поколения, бе си казало чрезъ революцията и своето политическо верую, очакваше в своите обятия ония, които бяха тръгнали да му донесат на своите щикове санкцията на осъществения народен идеал, а именно обединението му с неговите свободни вече братя.
И тъй в следващите страници се налагат, въз основа на внимателно подбрани, на местото събрани и проверявани и възможно най-обективно предадени данни, страданията и борбите на българите в Македония през време на сръбския режим.
Онова, което още от сега може да се приеме като недостатък в предлаганата работа, то е непълнотата досежно подробните случаи от изтезания, гонения и насилия, извършени от сръбска страна върху българското население през тоя тригодишен тежевен период. Такава празнота може да е допусната и за някои и други прояви от прикрита или открита съпротива срещу тежкия режим. Но това се дължи на невъзможността да се установи изчерпателно в толкова кратък срок съвкупността от тези подробни случаи.
Съставителите
***
ГЛАВА ПЪРВА
Хуриета и балканската война от 1912 година.
Младотурският рeжим, въведен като по чудо в Македония в един критически за Европейска Турция момент, в твърде кратко време разочарова със своята безпомощност не само борците за свободата на Македония, които макар и с 15-годишна революционна борба зад гърба си, пред тържествените обещания за премахване злото в тая страна, свиха революционното знаме, но даже и ония, които не допускаха съмнение в искреноста на тия обещания и очакваха положителни резултати от смяната на един турски режимъ с други.
Младотурският рeжим, въведен като по чудо в Македония в един критически за Европейска Турция момент, в твърде кратко време разочарова със своята безпомощност не само борците за свободата на Македония, които макар и с 15-годишна революционна борба зад гърба си, пред тържествените обещания за премахване злото в тая страна, свиха революционното знаме, но даже и ония, които не допускаха съмнение в искреноста на тия обещания и очакваха положителни резултати от смяната на един турски режимъ с други.
Фактите останаха по-силни от желанията и очакванията, турчинътъ се видя обезличен и деградиран от приравняването му с христианина, а българинът, ако правеше баланс между стар и нов турски режим правеше го като реалист, с оглед към осезателните и непосредствени факти, а именно: В отоманския парламент българския елемеит можеше да се представлява само доколкото това допускаше комитета „Иттихад ве Тереки". Основа на побратимяването трябваше да се търси в отоманизирането па нетурските народи, а това сс постигаше с посягане на самостостоятелността на учебното дело, което при стария режим си оставаше незасегнато. Задължителната военна повинност се обърна на средство за оплячкосване нетурските поданници. В добавък на тези и други такива „блага", младотурският режим пристъпи за да се обезпечи от изненади, към тъй наречената обезоръжителна акция.
А последствията от всичките мерки на новия режим, който трябвате да възроди държавата?
Те са известни: арестуване и заточение на голяма част от бившите, известни сега македонски рeволюционери, избиването на друга част от тях, забегването на трети: сблъсквания и сражения между революционери и турските потери, атентати и ... мобилизацията на българската армия през септември 1912 година.
Всичко годно в България бе свикано под знамената и с неудържим устрем се отправи срещу главните сили на неприятеля. Македонските емигранти образуваха цял отряд в тая освободителна за тяхната земя война, а македонските революционни чети, заварени в тоя исторически момент в границите на родната македонска земя, не закъсняха, по изричното желание на българския генерален щаб, да се яват в помощ на съюзнишките сръбски войски, на които оказаха всичкото си съдействие. А наличвостта от чaсти на революционната организация в денят на обявяване войната на Турция беше доста внушителна. Така в Кукушко действуваше с четата си Мито Морацалиев, в Ениджи-Вардарско - Въндо, в Дойранско - Мито Патарозлията, в Гевгелииско - Ичко Димитров, във Воденско - Иван Палйошът, в Струмишко - Иван Николаев, в Битолско - Милан Матов, в Охридско - Петър Чаулев, в Прилепско - Милан Гюрлуков, в Тиквешко - Лазар Тодоров, в Крушовско - Ставре Днмитров и Иван Джонев, в Кочанско - Симеон Георгиев, в Радовишко - Христо Симеонов, в Щипско - Ив. Бърльо, в Кратовско - Дончо Ангелов, в Кумановско - Кръстю Лазаров, във Велешко - П.Лесев, в Скопско - Лазар Велков, в Леринско - Кръстю Лйондев, в Ресенско - Кръстю Трайков, в Поройско - Илия Гергов.
По дадените инструкции и според местните обстоятелства всяка от тия чети бе извършила до деня на мобилизацията определена задача (вж.„Революционната борба в Македаидония" от А.Томов и Г.Ваджаров, стр.142, 143, 144).
Всичкитe тия революционии чети, бойната сила да Вътрешната организация, се обърнаха на партизански отряди в помощ на съюзните армии.
Главните турски сили бяха разполежени на Чаталджанските укрепления, във Булаир и Люле-Бургас, както и при Одрин, и срещу тях именно трябваше да действуват - знае се сега при какви обстоятелства, с каква упоритост и с каква развръзка - българските войски, а само второстепенните по брой и качество турски части бяха останали да бранят границите на Македония. Поради това походът на съюзните войски към Македония се извърши при значително по-благоприятни условия. При това, обстоятелството, че Македония представляваше територия на революционната оргаанзация, беше едно преимущество за ония съюзни армии, на които обект за действия представляваше тоя именно фронт на военния театър. Не е чудное, прочее, че тук противникът бе по-скоро поразен и по тоя начин военните действия за сърбите се привършиха.
Българските революционни чети - партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците
Крушовската чета на Методи Стойчев бе формирана окончателно на 25 септемврий 1912г.
Българските революционни чети - партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците
Крушовската чета на Методи Стойчев бе формирана окончателно на 25 септемврий 1912г.
На път за Крушово, при Кожух планина тя е имала пьрва среща с турска войска и след като бе изгубила дирите си, на 21 октомври пристига в Крушовско, събира селската милиция и през нощта влиза в града. Една часть от четата с милиция стои притаена в града в продължение на два дена, а другата част заела околността на града Големи турски войскови отделения, отстъпващи от Кичево, минали през Крушово по посока за с.Прибилци.
Тогава притаената в града чета с милицията излиза в гърба на турците, удря ги и ги преследва, след което заема учрежденията в града, взема много муниции и дрехи от турците и урежда временно управление. Чак на 31 октомври пристига в града една сръбска рота от 16-и полк, а четата заминава в турските села да прибира оръжието; от с.Норово взела е 120 маузерови пушки, а от с.Житоше 100, които раздава на българското население в града. Един сърбски капитан обаче още тогава насила е прибрал пушките. От Битоля се задали силни турски части настъпващи към Крушово. Революционната чета заедно с два взвода сръбска войска е заела позиция при село Радово и на 2 ноември е дала сражение на турската пехота и кавалерия. Четата е била ангажирана в тоя бой до 5 с.м., когато една сръбска дивизия се е задала до шосето от Кичево за Битоля.
Освен районната чета на чело на М.Стойчев и преди нейното пристигане тук, в Крушово е имало още две местни чети: оная под войводството на Ставри Димитров отъ с.Дивяци и друга на чело на Иван Костов Джонев от Крушово. Те имаха сражение с турците от с.Кочище, Ново село и Прибилци, които бидоха наказани за извършените от тях злодеяния и убийства над жителите от селата Журче, Острилци, Вардиво, Градище и Сладуево.
При настъпването на сръбските войски към Битола последните са били водени от войводата Ставре Димитров с четата му. Последната е взела най-живо участие в боевете при с.Обедник, Облаково, Снегово и при Битоля. Тая, както и четата на Джонев са извършвали интендантската служба, реквизирали са храни и облекло за сръбските войски, които продоволствували цели 10 дена. След пропъждането на турците, обаче, последва разпореждане от началника на гарнизона в Крушево, в сила на което българската революционна чета трябвало да бъде обезоръжена. Тогава част от нея се укрива и след това забягва и отива в Малгара в помощ на българските войски, които още се сражаваха с турците, а другата част залавя гората и остава около Крушевско.
Щипските революционни чети, дeйствуващи в тоя край при обявяване на балканската война, оказаха слeдните услуги на съюзните армии. Съюзените чети под началството на войводите Гьошо Гочев, Стоян Мишев и Славчо Абазов заведоха сърбите в с.Бреза, Кратовско. Със съдействието на местни куриери те узнаха тук още първата вечер, че турски сили няма. На разсъмване четнишките отделения завеждат сърбите в Кратово, гдето остават, а сръбските части се опътват за Куманово. По това време турски части се движат от Кочани към Кратово, гдето и опожаряват селата и на 7 срещу 8 октомври заемат югозападната част на „Черни Връх". Тогава едно четинишко отделение от 40 души под водителството на Цанко от с.Барбарево заема североизточната част на „Черни Връх" и се почва неравен бой, който продължи до обяд, до пристигането на 14-й сръбски полк, който и сменява останалото вече без патрони четнишко отделение. Другите четнишки отделения завзели Лесновските височини, гдето след еднодневен бой турците разбити, отстъпили към Велес. Кратовското отделение след това остава в Кратово, а щипското се опътва към Щип, който бил вече опразнен от турците. Но и щипските граждани в това време не са стояли в бездействие: те отворили склада за пушки и дрехи, въоръжават се и се обличат в турска униформа, с което заблудили отстъпващите турци и им взели 150 души пленници войници.
Четата на Ефрем Чучков, в състав повече от 130 души, разбива заблудените турци, превзема височината "Султан-тепе" и изпраща свои куриери, та довели сърбите, които и се настанили по тоя начин на тая важна височина, а самата чета се отправя към Кочани, присъединява се към 26 полк от 13-а Дивизия и води на 10 и 11 октомври двудневен бой с турците, които биват разбити.
В началото на октомври Кратовския революционен комитет получи официално съобщение от нелегалнитe борци в казата за предстоящата освободителна война; това бе възванието на Задграничното представителство на Вътрешната Организация от 5 октомври. С него се подканяше всеки българин да изпълни както може своя последен дълг, като улесни с всичко съюзните войски. След получаването на това съобщение всеки член на организацията в Кратовско бе на крак. Първата грижа бе да се концентрират на определени места колкото може повече храни. Второ, да се повикат под оръжие всички, които бяха снабдени с такова. Веднага бе изпълнено едното и друтото. Сега всеки с притаен дъх чакаше часа, в който ще се посрещат освободителите. Турците, макар и два пъти по-многобройни от българите, респектирани от силната и наложила се революционна организация, не се осмелиха да пристъпят към каквито и да било мерки да предотвратят готвещите се събития. Тъй минаха дните 6, 7 и 8 октомври. На 9-й сутринта турците, узнали, че неприятелят е близко, напускат града. Около 4 часа целият град бе на крак за посрещането: съюзните сърби, предводителствувани от доброволческия Кратовски отряд, местнит чети и милицията, навлизат тържествено, обсипани с китки венци от цялото Кратовско население. Местната комисия за посрещане и разквартироване на освободителите бе изпълнила задачата: всеки бе отворил къщата си, за да даде подслон на милите гости и да им постави на разположение всичко, което притежаваше.
Същото стана в Куманово, Кочани, Радовиш, Скопйе, Гостивар, Прилеп, Битоля, Охрид, Ресен, Струга... Навсякъде съюзниците бяха улеснявани от четите и милицията на революционната организация, навсякъде предоставено им бе на разполжение всичко, каквото македонският българин бе грижливо скътал за тоя тържествен час.
След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязненно се отнасят спрямо българското население.
Но още при влизането си в Македония сърбите не скриха своето неприязнено настроение спрямо българското население в страната. Посрещайки съюзни войски, това последното навсякъде проявяваше своята радост по български, като възклицаваше някъде „добре дошле", другаде „ура", а на трето място "Христос Вoскресе". А в Криворечна Паланка от гдето турските воeнни и административни власти още на 6-й октомври 1912 год. са избягали около 30 часа преди да навлязат съюзните войски, българското население е изпратило депутация до командующия българските войски, да го моли час по-скоро да заемат опразнения град, за да не се върнат турците отново и пострада населението.
След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязненно се отнасят спрямо българското население.
Но още при влизането си в Македония сърбите не скриха своето неприязнено настроение спрямо българското население в страната. Посрещайки съюзни войски, това последното навсякъде проявяваше своята радост по български, като възклицаваше някъде „добре дошле", другаде „ура", а на трето място "Христос Вoскресе". А в Криворечна Паланка от гдето турските воeнни и административни власти още на 6-й октомври 1912 год. са избягали около 30 часа преди да навлязат съюзните войски, българското население е изпратило депутация до командующия българските войски, да го моли час по-скоро да заемат опразнения град, за да не се върнат турците отново и пострада населението.
Молбата бива изпълнена: на 7-й октомври вечерта градът е бил препълнен от войски - наистина не български, каквито то е очаквало, но все пак освободителни съюзни войски...
В Скопйе излезлите на посрещане жени, очаквайки свои синове и братя, питат сръбските войници, де е българската войска. Като получават неочакван отговор, те са в недоумение, но все пак подават на войциците китки, с надежда, че утре ще стъкнат други за своите....
Разбира се, това не се хареса никак на сърбитe, които навсякъде задаваха въпроса: „шта си ти"? - на който получаваха все същия отговор: „българин" - въпрос и отговор фатални и съдбоносни за бъдещите отношения между новите съюзници, та и Карнегиевата анкета не е пропуснала да отбележи тоя факт. До тук неприязнеността се изразяваше с кисела гримаса, обикновенна сръбска псувня, плесница по лицети на дързостника „бугараш" - във всеки случай с известна предпазливост. Но към януари, т.е. когато 3 - 4 месеца след привършването на военните действия, сърбите се настаниха вече в Македония, тяхната неприязън спрямо новите им поданници взе заплашителен характер. Те почват вече явно да негодуват и побесняват при всяко свободно проявление на българско чувство, българска реч, българско име. И от сега нататък в Македония не трябва да има вече нищо българско.
Градовете добиват сръбски имена; улиците въ градовете се именуват по сръбски, надписите на магазините са задължително сръбски, всеки ще окачи на името си окоичание "ич", свещенникът в черквата ще служи на сръбски, владиката ще споменава само името на Крала Петра, богомолецът ще се мили на сръбски, учителят ще преподава на сръбски, ученикът става "дjak" и всеки ден ще заявява: „я сам прави србин". С една дума, работата, за която се запретнаха сърбите, беше работа сериозна, защото предстоеше, българска Македония да се превърне на здрава част от „Велика Србиjа". И в това свое дело те напрегнаха всичките си сили и не пропуснаха никакви средства.
Който гражданин не признава за напрeд новите закони, въведени специално за Македония, е предател и се наказва като такъв от специалните военни съдилища. Тежко наказание угрозява духовника, който не се съобрази с изискванията на сръбското духовенство, изпълнител и проповедник на едничката религия в държавата - сръбската. Такива свещенници веднага намират затвора; а българските владици се считат за изгубили вече своето паство и като такива през една нощ "доброволно" заминават зад граница, За да свикнат богомолците на сръбско богослужение, устройват се нарочно чести молебствия от официално естество. Благочестивит българи, на които почна да отмилява вече и черквата - факт забелязан от сърбите и считан за явна демонстрация против техния режим от страна на религиозните граждани от Прилеп, Велес, Скопйе, Охрид и пр. - биват предупреждавани: ако смеят, нека не дохождат. Сръбските закони влизат в сила и по отношение към просветното дело, т. е. закриват се българските училища, които се обръщат на сръбски и се унищожават българските книги, за да се заменят със сръбски. Които от българските учители в страната под натиск от властите се съгласяват да останат на местата си под контрола и ръководството на определените за това вещи и патриоти cръбски директори и инспектори, приемат се; всички останали трябва да напуснат границите на държавата. Колкото се отнася до децата - а те се бяха заинатили да не отиват вече на училище - те трябваше да бъдат заставени чрез родителите си да запълнят опразднените училищни стаи; в противен случай бащите отговаряха с кесията си за упоритостта на непокорната младеж.
Разбира се, при изпълнението на отделните задачи, които трябваше да докарат желаното претопяване на българския елемент от Македония, сръбските власти изпърво постъпваха така, че да се почувствува известна разлика в отношенията им спрямо местното население от тъй наречените в договора от 1912 г. „спорна" и „неспорна" зони и това беше твърде обясиимо. Защото, като имаха на първо време за основа тоя договор, те имаха един желан аванс, който знаеха да използуват за своите цели както трябва. И те го експлоатираха пред своите нови поданници от спорната зона в смисъл, че тяхната съдба е едва ли не предрешена в полза на Сърбия и тем не остава друг изход, освен безропотно да се помирят с новото си поданство. От тук и разликата в приомите, които целяха асимилирането на българския елемент от спорната зона и асимилаторските начини и средства в местата, признати по договора и от самите сърби за български. Впрочем, туй различие в отношенията на сръбските власти спрямо българите от спорната и неспорна зони, беше само привидно и то на първо време, до когато още можеше да се очаква, че пунктът от договора относително арбитража ще се изпълни. Но когато сърбите видяха, че войната се продължи повече от очакваното време, а колебанията на самия арбитър да влезе в ролята си дойдоха само да насърчат желанието им да осуетят изпълнението на договора в тоя пункт, тогава те, облегнати на началото bеаti роssedentes, изтъkнаха пред съюзниците си формулата за изменилите се условия, които налагали известни промени и в дотовора. Това бе сериозно предупреждение към българското правителство, както и към населението от терзаните места
Сега не бe търпимо за сръбските власти каквото и да било реагиране от страна на населението в Македония, и те побесняваха като виждаха, че територията, която те държеха, не беше безмълвната земя, която тъпчеха под краката си, а това бяха горите, чуките, доловете, реките и езерата, които на своя език, но внушително навяваха в ушите им спомените от бурните борби на близкото и по-далечно минало. Как можеха да бъдат те спокойни, когато имаха това население, което с измислени теории и брутални мерки искаха да направят сръбско, а то с говора си, с душата си, с миналото и настоящето си им казваше, че принадлежи към друг народ. Можеха ли те равнодушно да слушат пастира да им казва:
„Вие можете с щика на пушката си да ме отделите от паството, но никаква земна сила не ще скъса невидимите връзки, които ме свързват с него", а народния учител да се провиква: „По добре изгнание даже и смърт, отколкото позорът, който ми предлагате! За да стигне бесът им до своя пароксизъм, те трябваше да чуят и негодуващия глас на възмутената от насилието ученикова душа, която ридаейки отправяше следната интимна изповед - протест пред Бога срещу задължителната декларация при влизане в сръбско училище: „Господи, прости ме, аз не съм сърбин!"
1. Вж. „Наредби за обществената безопасност в новите сръбски земи", Белград, 21. септ. 1918 г., на сръбски.
1. Вж. „Наредби за обществената безопасност в новите сръбски земи", Белград, 21. септ. 1918 г., на сръбски.
2. Вж. Трагичната гибел на учителя Атанас Лютфиев от гр.Прилеп.
Населението реагира още от първия ден. Изложения до българското правителство и българския цар.
Когато положението на българското население в страната почна да става нетърпимо, когато сърбите, бързайки да се приготвят и осигурят за очакваните от тях събития, бяха сключили тайно още през ноември 1912 г. своя отделен съюз с Гърция, насочен срещу съюзна България, тогава от всички градове на Македония, заети от сръбските войски, се отправиха до българското правителство и до Българския цар изложения, в които въз основа на изтъкнатите в тях факти, сочат се признаците по които може вече да се съди за явното намерение на сърбите да изменят на България, като не напуснат не само спорната, но също тъй и неспорната зона. Такива изложения се изпращаха почти от всички градове и със специални депутации, които трябваше и лично да разправят за неволите и страданията на населението, което ги пращаше, както и за опасенията, от които се измъчваше неговата душа.
Скопяни още в първите дни от безпрепятственното влизане на сърбите в предалия се техен град бидоха поразени от думите на сръбския престолонаследник към българския митрополит Неофит: "Владико, да служим молебен в Цар-Душановата църква" - думи предизвикателни и злокобни, защото сега в Скопйе имаше само българска църква, а в миналото Скопйе бе и българска столица.
Кумановчани сa стреснати от неудържимия шовинизъм на сърбите, които са поразени от факта, че при посрещането им се явяват повече от 900 български ученика, с 26 учителски сили срешу някаква шепа сърбоманчета. Това не пречи на сърбите да предадат общинското управление на мизерното малцинство сърбомани в града, макар че тук има 1100 български къщи срещу 240 сърбомански. На 6 декември, на цели 3 месеца от влизането на сърбите тук, кумановчани поканват скопския владика за патронния праздник на черквата им "Свети Никола", а той им държал черковна реч, която сърбите не харесали никак. На Нова година сърбите строго забраняват на българските ученици да ходят и суровакат из града, както си е обичай, защото тоя обичай е свързан с български песни и български благопожелания по случай новата година. По тоя повод те още тогава предупреждават и бият тревога, като предават едно обстойно изложение по въпроса до пребиваващия тогава в Скопйе Генерал Паприков, под заглавие "Миналото, нястоящето и бъдещето на гр.Куманово", подписано от група по-смели и решителни български граждани. А в края на месец декември същата 1912 годна пратиха по-пълно изложение и до Царя на Българите, подкрепено с печатите на 20 градски еснафа, печата на Българското Музикално-Просветително Дружество „Самообразовапие", печата на "Българска Матица", на юнашкото дружество "Гоце Делчев" и подписано саморъчно от всички (7) градски свещенници и 10 души първенци от града.
Ето например, изложението, което населението от Скопската епархия поднесе чрез избрана депутация на Негово Величество Царя:
До Негово Величеcтво
Фердинанд I, Цар на Българите
в Cm.Cофия.
Ваше Величество,
Петвековните страдания и мъки на христнянина-роб в пределите на бившата Европейска Турция намериха отклик в пълното с дюбов и състрадание сърдце на Ваше Величество, под чието мъдро 25 годишно управление младото Българско Царство достигна високо развитие във всяко отношение и такава сила, пред която потрепера и поиска милост грозния наш досегашен господар - тиранина.
Господарю,
Християнското население в Скопската епархия се признава официално за българско още през 1870г., когато турската власт издаде берат за български Скопски митрополит. Най - несправедливият между турските Султани - Султан Хамид не можа да игнорира дългогодишните настойни и справедливи молби на епархийското българско население в най-ново време, а го удостой с роден архиерей през 1890г. и от тогава и по-напред шестима вече такива възседват на тоя Св.престол. И това българско население е пазило своите български нрави и обичай и самоотвержено е защищавало своето българско име, църквата и учебните си учреждения, тия лостове за закрепванието на националното име и съзнание, срещу посегателството от страна на чуждите пропаганди. Особено то се бори срещу сръбската пропаганда, която през последните 20 - 25г. подържана от турската власт, употреби най-низки средства в борбата си. И при все това, успехът и бе незначителен, както това се вижда от следната таблица за християнското население в Скопската епархия:
Горната статистика е най-безпристрасната. От нея ясно става, че в някои околии сърбоманите надминават българското население. Това много ясно може да се обясни, като се знаят ония непростени и безчовечни средства, с които си служеше напоследък сръбската пропаганда. Така, в Гостиварско тя е имала с помощта на златото в услугите си кървожадното арнаутко население, а в Кумановската и Цаланечката околии бе употребен нечуван терор от страна на сръбските чети, явно закриляни и подпомагани от турската власт. В Скопйе обаче, както и в другите околийски средища, гдето тоя произвол не можешс съвсем открито да се упражнява, нашето надмощие е грамадно. Скопйе наедно с Куманово, изложени на преките и най-силните удари на сръбската пропаганда, достойно са отстояли борбата, запазиха наедно със своята чисто българска физиономия и оная на останалата Македония. Шар планина и днес си остава естествената етнографическа граница между българското и сръбското племе. На юг от тая планина няма сърби; искуствено създадените такива, стига да се премахнат причините, веднага ще съзнаят своята народност, към която по език, по нрави и обичаи се отнасят.
Горната статистика е най-безпристрасната. От нея ясно става, че в някои околии сърбоманите надминават българското население. Това много ясно може да се обясни, като се знаят ония непростени и безчовечни средства, с които си служеше напоследък сръбската пропаганда. Така, в Гостиварско тя е имала с помощта на златото в услугите си кървожадното арнаутко население, а в Кумановската и Цаланечката околии бе употребен нечуван терор от страна на сръбските чети, явно закриляни и подпомагани от турската власт. В Скопйе обаче, както и в другите околийски средища, гдето тоя произвол не можешс съвсем открито да се упражнява, нашето надмощие е грамадно. Скопйе наедно с Куманово, изложени на преките и най-силните удари на сръбската пропаганда, достойно са отстояли борбата, запазиха наедно със своята чисто българска физиономия и оная на останалата Македония. Шар планина и днес си остава естествената етнографическа граница между българското и сръбското племе. На юг от тая планина няма сърби; искуствено създадените такива, стига да се премахнат причините, веднага ще съзнаят своята народност, към която по език, по нрави и обичаи се отнасят. И на това грамадно българско население в епархията ни, както бe забeлязано, винаги, Ваше Величество, погледите му са били обърнати към своите еднокръвни братя оттатък Рила, като са вярвали дълбоко, че в щастливия час, когато се сломи тежкото турско иго, и те ще съставят част от целокупното ни българско отечество. С такава надежда те приветствуваха настоящата освободителна война на съюзните Балкански държави, в която война най-много и най-скъпи жертви даде Царство България. С такава надежда ние посрещнахме и сръбските войски, които на 13 м. м. Октомврий след боя им с турците при гр.Куманово, завзеха гр.Скопйе и Скопско, както и в другите градове на епархията завзети от сръбските войски, сръбска власт погледна на нас , българите като на завоевани, а не освободени християни. Тая власт игнорира всичко българско, даже не ще да се чуе името българин, а имаме положителни данни, че органите на тая власт заплашват българското градско, а особено селско население, като го заставят още от сега да се казва сръбско и да презира всичко българско. Тукашното наше българско населениеособено се отчайва, като чете по разните български и чуждестранни вестници, че между царство България и Сърбия имало съглашение, според което цяла северо-западна Македония, дето изцяло поцти спада нашата епархия с градовете: Скопйе, Тетово, Гостивар, Куманово, Паланка, Кратово, щип и Кочани с околиите им е била отстъпена на последната - Сърбия, а държенето на органите на сръбската власт в освободените чисто български места, незачитането на българския език и българските учреждения в тия места дохождат да потвърдят съобщенията на вестниците.Всичко това довежда ни до положението да се чувствуваме изпаднали в едно второ робство, много по-грозно и с много по-лоши сетнини за нашата народност в тоя край
Ваше Величество,
При все и да признаваме, че в тия съдбоносни минути Вам и на Вашата славна армия предстоят важни дела, ние, пълномощниците на българското население в Скопската епархия, счетохме за свой непременен дълг да донесем до знанието на Ваше Величество всичко гореизложено и да Ви помолим най-покорно в името на общобългарските висши интереси да излеете милостта си и към тукашния български край населен с чисто българско население, като упражните всичкото си влияние, щото и тоя чисто български кът да се впише в пределите на Царство България, за да бъде напълно постигнат идеала ни за една целокупна велика България. Ние напълно се надуваме, че желанието и просбата ни ще се вземат непременно под патриотическото внимание на Ваше Величество, Великия Цар - Освободител и че нашето хубаво Скопйе ще краси като скъпоценен камък за винаги Короната на ваше величество Великия Цар, както и на династията Ви.
Нека по тоя начин, Ваше Величество, се даде възможност и на тая част от българското население, което до сега е живяло с идеала да влезе в пределите на Велика България и е пазило най-свето тоя идеал, нека, казваме, му се даде възможност да извика то наедно с всичките верноподанни българи открито и велегласно: Да живее Негово Величество Фердинанд I, Царят на България!
Покорни поданници на Ваше Величество.
гр.Скопйе, 28 ноемврий 1912год.
Скопски митрополит: (подп.) Неофит
Пълномощници на българското население от Скопската Епархия:
(Следват подписите им.)
Подобни изложения, както се каза, се изпратиха от много градове гдето сръбския шовинизъм бе разперил криле. А Кратовчани, които още с първите дни след дохождането на сърбите са изпитали тяхната неприязън, грубостта и шовинизма им, бяха изпратили своята комисия (от лицата Тошо Георгиев, георги Анастасов и Стефан Бидиков) да иде първо и доложи всичко на българските власти в Щип, а от там да опълномощят лица за София. Скопяни даже бяха изпратили такова и до руския император, като арбитър в спора между съюзниците.
Междусъюзническата война и последствията и: открито преследване на всичко българско - език, училища, черкви, учители, свещенници, владици, граждани, селяни; биене, затвор, заточение. Конкретни случаи.
Но нищо не бе в състояние да опомни забравилите се от леките успехи сърби, нищо не можеше да ограничи апетита им за българска земя и зловещата война между довчерашните съюзници се наложи един ден по фатален начин. И сега, като следствие от неизбежната междусъюзнишка война всичко българско бе подложено на открито и безпощадно преследване. За българщината в Македония настъпиха черни дни, които по своята грозота надминаха и най-мрачния период от стария и нов режим на султаните. Българският език в Македония бе руган заедно с българското племе, българските училища и черкви бяха разрушени, учителите, свещениците и владиците, гражданите, селяните и търговците - псувани, унизявани, бити, затваряни, изгонени, заточени, убивани. Но въпреки затруднението, пред което се изпречва човек при избора на материала поради огромната маса от злодеяния и представления, извършени от сърбите при започването на военните действия срещу България, нека дадем ред поне на най-известните факти от онова време.
Ето един списък на арестуваните на 17-й юни 1913 год. учители в Битоля, които на 13-й юли същата година бяха екстернирани в България, задето отказали да изменят на народността си и да подоишат декларация, че са сърби, въпреки угрозата, че ще бъдат застреляни.
I. Основни учители в гр.Битоля:
1. Ефтим Миладинов от гр.Щип - главен учител.
2. Евгений поп Симеонов от гр.Кичево, ст. учител.
3. Благой Христов от гр.Битоля - учител.
4. Траян Конев от гр.Прилеп - уител.
5. Методий Бекяров от гр.Прилеп - учител.
6. Христо Андрeев от Битолско - учител.
7. Борис Белезелков от гр.Прилеп - учител.
8. Томa Захов от гр.Дойран - учител.
9. Гсорги Илиев от гр.Битоля - учител.
II. Основни учители от Битолско околия:
1. Илия Димев от Битолско - учител.
2. Михаил Капиданчев от гр.Воден - учител.
3. Стоян П.Андонов от Битолско - учител.
4. Връстю Атанасов от Битолско - учител.
5. Антон Кръстев от Дебърско - учител.
6. Славейко Стрезов от гр.Дебър - учител.
Ш. Класни учители в град Битоля:
1. Лязар Дуцев от Гевгелийско - директор м. гимназия.
2. Антон Димитров от Тиквешко - директор ж. прогимназия.
3. Никола Янишлиев от гр.Дойран - учите в м. гимназия.
4. Славейко Нечев от Велес - учтел.
5. Димитър Небреклиев от Прилеп - учител.
6. Иван Василев от Кайлярско - учител.
7. Петьр Киров от Кайлярско - учител.
8. Георги Гешев от Битоля - учител ж. прогимназия.
9. Александър Маджаров от Охрид - учител ж. прогимназия.
10. Антон Кецкаров от Охрид - учител ж. прогимназия.
11. Александър Развигоров от Щип - окр. уч. инспектор.
18. Ахил Минджов от Охрид - окол. учил. инспектор.
13. Спиро Мирчев от Прилеп - секретар в Митрополията.
14. Иван Петров от Битоля - архивар в Митрополията.
16. п.Иван п. Анастасов от Охрид - енорийски свещеник.
Освен това в Битоля са арестувани на 20-й юни 1913 г. и следните лица:
Кръстю Франгов, свещеник Атанас Алтипармаков, cвещеник Антон Димов, свещеник Михаил Димов, свещеник Михаил, Данаил Ризов, Мише Димов, Силян Сагриев, Стефан Рошков, Никола Стойчев, Михаил Беличов, Митю Църномаров, Стефо Русомаров, Никола Скайов, Доктор Чкатров, Ташко Филипов, Стоян Димов, Михаил Трайков, Богоя Терзията, Павел Бакалов, Тома Сагриев, Григор Сагриев, Григор Димев, Ангел Собаджията, Унчо Заякът, Недан Колев, Толе Гайдаджията, Стойче Топанджиев, Атанас Делев, Илия Дарков, Илия Мисков, Васил Мирчев, Ташко Арсов, Кале Тенев, Цале Касапът, Владо Йосифов, Васил Мазарът, Тодор Димитров, Георги Лозанчев, Георги Петров Боищанец, Мильо Гайдаджия, Христо Котев, Лазар Христов, Тале Перивълк, Коста Крушечанец, Стоян Котев, Георги Казасът, Стерио Кафеджия, Илия Жабето, Димче Кондураджия, Коста Кондураджия, Илия Газдов, Каре Масларов, Наум Колимагаре, Спиро Касапът, Георги Ходжа, Илия Доленчанец, Ристе Доленчанец и Недялко Дамянов - всички родом отъ гр.Битоля; свещеник Васил Колев от с. Кукуречани, Никола Дишков от с.Карамани, Найдо Велев от с.Кукуречани, свещеник Димитър Илиев от с.Могила, свещеник Спиро Митрев от с.Папари, свещеник Никола Петров от с.Папари. Антон Божинов, Георги Иванов и Алексо Митрев от с.Могила, Нечо Трифунов, Теле Лазаров, Толе Анев и Ангеле Николов от с.Ивановци, Веле Петров от с.Беранци, Миле Стоянов от с.Лознани, Ядро Милев и Иван Пветков от с.Ношпал, Петко Петров от с.Добрушево, Митре Долев от с.Църничани, Диме Анев, Христо Бучков и Илия Петров от с.Радобор, Цветко Киров от с.Далбеговци, Марко Ацев от с.Дедебалци, Георги Бошев от с.Трън, Ангеле Николов от с.Егри - всичко 87 души, държани в Битолския затвор до 20 юли 1913 година, с изключение на Владо Йосифов, държан до 18 август 1914 г., Васил Мазирът, освободен чак на 15-й септември 1915 годииа и Тодор Димитров, пуснат едва на 23 ноември 1915 година в град Подградец, значи след сръбското отстъпление.
А от Битолската околия селата Цапари, Гявато и Сърбци бяха особенно засегнати от сръбския режим, както преди тъй и във време на междусъюзнишката война, та до прогонването на сръбските войски. Така, на 29-й април 1913 година сръбския битолски околийски началник Яня Константинович заедно с поручик Михайло Михайлович, член на Черната ръка, придружен от още двама сръбски войводи с 60 души стражари и една рота войницн обсаждат с.Цапари, събират всички мъже и им предлагат от страх пред бъдеща революция, да представят всичкото оръжие, скрито в селото. Като не могли да намерят такова, подлагат селските свещеници и първенци, както и голяма част от селяните на такива инквизиторски мъки и изтезания, каквито Цапари никога до-рано не е запомнювало.
Христо К. Вельов, Трайче Ташков, Лазе Василев, Христо Кодев, Насе Гечев, Иванче д. Трайков, Петре К. Пъркев, Апостол Щатев и Наум Василев са най-тежко пострадалите, след което заедно с още мнозина други селяни били тикнати в никому неизвестни тъмнични долапи. От изтезания Насе Гечев бивши селски войвода през време на голямото Илинденско възстание, мъченически умря в Битолския затвор на 14-й май същата година. На 1-й май сащите инквизитори дошли в селото да приберат ножовете, с които селяните си служели на трапезата. А на 2-й май новите палачи искали от свещеник Спиро Димитров и пресвитерата му стара революциовна архива, а от селяните Нашо Наумов, Иван Тръпчев, Спиро Танчев и др. били взети по няколко наполеона, за да се спасят от затвор, на Георги Димитров нанесли 40 удара с тояга и 25 с телен камшик по гол гръб и корем. Преди да напуснат селото, един сръбски офицер се е изразил, че сърбите мразели на първо място българите, после австрийците, а най-после турците. Освен това заявили, че един скорошен ден ще донесе войната между Сърбия и България: затова "бъдете сърби". За да видят как са въздействували подвизите им върху духовете та Цанарчани и селяните от околните села, сръбските власти са пратили чрез Гяватското селско общинско управление апел за записване доброволци в сръбската армия. Тоя апел бе посрещнат от селяните с неприкрито негодувание. Тогава властта започнала насила да записва "доброволци". Една Цапарска депутация се явява пред Битолскиа Руски консул да протестира против това, но този прeдставител на Николая II ги е предала на сръбската власт и ония, които не успели да се изскубнат, а именно Марко Колев, Митре Чорбев и Гоше Ангелов, били арестувани и грозно изтезавани във Битолския затвор, гдето престояли от 9-й юни до 15-й юли 1913 год. А другите членове от тази депутация се изпокрили из Битолските улици. На 16-й юни с. година, т.е. щом се обяви междусъюзнишката война, сърбите арестуваха свещеник Спиро Димитров, свещеник Никола Петров и бившия учител Наум Василев. В Рeсен сърбитe последователно закриха класните и основни, както в неделните училища в града и с. Янковец, унищожаваха училищните библиотеки в града и всички околни села и заличиха всички български надписи на паметни плочи в църквите и училищата; изгориха всички намерени из къщите ликове на Царя, Екзарха и видни македонски революционери; биха немилостиво учениците Владимир Мильовски, Борис Чукалев, Асен Ляпчев, Крум Попов, Никола Татарчев и Кирил Милошев, защото пели български народни песни и носели пансионската си униформа; забраниха най-строго празнуването на „Св. Св. Кирил и Методи" и Св. Цар Борис; обезоражиха местните четници, които бяха принесли ценни услуги на сръбските войски при настъплението им; повърнаха всички български четници, които се бяха опътили за Малгара през м. Януари 1913 година за довършване борбата с Турция; устроиха засада на войводата Кръстю Трайчев; с терор заставяха гражданите да се декларират за сърби, а поради отказа им да сторят това екстернираха първенците Михаил Татарчев, Коста Стрезов, А. Милошев, Ефтим Ляпчев, Лазар Стрезов, Георги Татарчев, Ст. Мильовски, Ст. п. Георгиев, Кр. Дулянов, Кр. Стрезов, Г. Буруджиев, Христо Нихолов, архиерейския наместник свещеник Търпо Поповски и учителите Г. Трайчев Кл. Хаджов, Д. п. Андреев. Спас Монавчев, Лазар Кипров, и П. п. Андреев. Щом избухна междусъюзнишката война, сърбите арестуваха от града и околията 496 души българи първенци и революцвонери от турско време.
В Прилеп сръбските власти от рано бяха се запретнали да стреснат българщината: на 4 декември 1912 година, по случай рождения ден на сръбския престолонаследник бил устроен банкет, на който между другите поканен бил и учителя Атанас Лютфиев. При наздравиците този дигнал чаша в чест на Царя на Българите. Не изминало още десет митути след това, сърбинът Стефо измамнически го повиква на вън. При запушени уста, той изчезна из града и гробът му и до днес не се знае. Още под впечатлението на това мистериозно убийство, на 8-й с. м. архиерейският наместник на българската община Иван Антонов и главния учител на българските училища в града Илия Иванов биват повикани от коменданта на града майор Ненадович, който им казал: "Вие сте ръководителите на българщината в Прилеп и като такива ще съобщите на населението да се откаже от мисълта си за присъединение към България".
Скоро след това туй иредупреждение бе и официално отправено към населението с облепени афиши. А преди Коледа още бе завзета от сърбите и централната българска черква "Благовещение", а след нея и другите както в града, тъй и в околията. Плочите с български надпис в манастирите св. Архангел в с. Варош, Св. Богородица (Трескавец) и Св. Никола в село Прилепец бяха изпочупени и равхвърляни на всички страни, за да не могат никога да се намерят и сглобят. Във време на обезоражаването команди от сръбски четници разпределиха града и околията на части и почнаха публично да бият населението, предимно най-будните. На такъв публичен побой бяха подложени 48 души от града и 146 от селата. С обявяването на междусъюзническата война на първо време бе арестуван архиерейския наместник Иван Антонов, а подир него и най-видни граждани и учители на брой 32 души. 16 души учители и 7 учителки бяха заставени да напуснат града, задето отказаха да приемат сръбска служба.
Митрополит Борис бе брутално екстерниран от Охрид веднага след обявяване на междусъюзнишката война, а във българската митрополия се настани сръбския митрополит Варнава, отявлен враг на всичко българско, който е псувал гражданите всред, улиците, и биел сам ония, които не му отдавали чест. След екстернирането на Бориса сърбите арестували всички учители и по-събудени граждани в един зимник, дето са били изтезавани безчовечно. В едно тъмно и тясно пространство били поставени много души с цел да се задушат. Освен другите насилнически средства и заплашвания, тук сърбите охотно прилагали и тежки берии и безпричинни глоби, та чрез материално омаломощение на населението, да го принудят да се посърби; органи на властта не се стеснявали да заявяват, че докато не накарат населението да тръгне с цървули, - а правела е впечатление на сърбите носията и домашната обстановка на охридчани - няма последното да се признае за сръбско. Гражданите и свещенниците са били заставяни да носят сръбски шапки, дюкянжиите - да поставят сръбски надписи с окончание „ич", ново родените трябвало да възприемат сръбско име по даден на свещениците списък.
Някакъв майор, който минавал за образован и ителегентен, говорил првд едно събрание за сръбската народност на населението в Македония, а за старините, които се намирали в Охрид, казал, че били останки от някогашна „велика Србиjа". Като забелязал, че нелепостите му били посрещнати от слушателите както те заслужавали, едно великолепно „марш!" от негова страна към присъствующите е турило венец на неговите доводи за сърбизма на Охридчани. Но Охрид и околията му трябвало да изпитат и прелестите на създадената специална терористическа чета за изтребление на по-видните и родолюбиви българи. Гражданинът Лев Огненов по едно чудо е бил спасен от убийство, нагласено да се извърши в двора на черквата „Св. Климент" на велики петък вечерта. Друг гражданин, Иван Групчев, който е бил преследван също с цел да бъде убит, принуден бил да не излиза от къщи. А гражданинът Тодор Джамбазов, повикан един ден в клуба на тази чета и жестоко бит в една тъмна стая, едвам спасил живота си като сполучил да избяга от ръцете на убийците, един от които го е гонил с револвер в ръка. Същата участ е очаквала и Анастас Чорбев, ако не е бил навреме предупреден.
От град Кичево арестувани са били всички учители и свещеници и най-видните граждани поради отказа им да подпишат поднесената им декларация, че те били отдавна сърби.
Едвовременно с тях арестувани са били от Кичевска околия всичко 106 души селяни. За отказ да изменят на народността си в Кичево сърбите убиха Иеромонах Софроний поп Петров, игумен на Пречистенския Манастир и Иеромонах Теофан, калугер в манастира „Пречеста". И двамата сираци от детинство, едновременно подстригани, сподвижници в живота, те останали неразделни и при смъртта си. Първият, родом от с. Подвис, бил застрелян, а в същото време другият, родом от с. Слатино, Охридско, бива разпънат като Исуса Христа, с други двама тоже разпнати от двете му страни: Христо Николов от същото село и неговия другар Русе. А арестувани след тежки изтезания мъченически умрeли: Яким Йончев от с. Подвис, Иван Сърбинов от с. Лахчани, Търпо Мойсов от село Поповец, Мише Найдов от с. Цер и Константин Троянов от същото село. Убити: Киро Василев от село Яворец, Максим Мицков от с. Осой, Наум Беличов от с. Цер и Петър Силев от същото село.
Сръбската власт в Дебър и околията пожела мигновенно да посърби всичко, защото нищо сръбско не можа да намери, освен някои ренегати, които бяха останали от турския режим.
Започва се гонение против учители и свещенници. На първите се забранява вече да бъдат български учители, а на вторите се забранява входа в черквите, до като не признаят за свой духовен началник сръбския епископ Варнава. Заличиха се надписите на училищата, защото бяха български, забрани се на всички свещеници да посещават църквите си, енорияшите и митрополията, защото не бяха съгласни на антиканоническата мярка на сръбската власт. Обаче последната бе схванала, че злото иде от митрополит Козма, когото два пъти арестува и най-после интернира като мислеше, че злото се крие в Кириарха. От всякъде се почнаха гонения и интернирания на интелигентни свещеници българи и учители. Жертва на тези жестокости станаха следните млади Свещеници и патриоти дебрани: свещениците Апостол Мирчев от село Тресанче, Павел Теодосиев, архиерейски наместник в Галичката околия, Наум Пейчинов от с. Ябланица, дебърско: гражданите Янаки Томов от гр. Галичник, Стрезо Фериков от село Нерези, Алексо Жутев от с. Пискупшина и мн. други. След горните жестокости и след интернирането на митрополита Козма, което стана след катастрофата в 1913 година, населението в Дебърско даде вид, че се подви подъ новото най-тежко иго, а в същност то чакаше скоро промяна на случайно сложилите се събития в полза на Сърбия, за да се освободи, защото робството и мъките бяха непоносими за него, както и за албанското население от Дебърската околия. И за да даде израз на своето негодуване против сръбския гнет, то се присъедини към възстаналите жители от Пишкопея, като даде материална и морална подкрепа на бунта.
(Вж. "Възстаническото движение в Дебър")
В гр. Галичник и околията - привидните освободители сърби дойдоха на 3-й ноември с.г. Народа ги посреща със съюзнишка радост, но, уви, той бе излъган в чуствата си. Още при идването си те питали, „па шта си ти" - "Българин"- бе отговора. „Има ли сръбска школа и сръбски учители"? - Не! - От това те схванали, че са дошли между чужди хора, противно на предубеждението им, че тук е сръбско. Сутринта събират населението в черква за молебен.
Архиерейския наместник Павел Теодосиев, свършил българската духовна семинария в Цариград, чете ектениите на български и споменува имената на Блаженнопочившите Екзарха Йосифа и митрополита Козма, без да подозира, че с това ще ядоса душата на офицерите, които не искали да изхокат свещеника в черква за дързостта му, но след молебена в черковния двор злобно питали, какво е Екзарх Йосиф и защо пък митрополит Козма? Наместника им разправя, че духовният глава на българите са Екзарха в Цариград и митрополита в Дебър. Това не им се харесва, та грубо отвръщат: „попе, ти ще споменаваш сръбските духовни глави" - ,,Не", бил отговора. ,,Те са ме ръкоположили да служа вярно на народа си и аз ще му служа". Насмалко останало да го застрелят, ако някои от учителите не схванали опасния момент.
Сърбите, схванали националността на Галичани и твърдото им убеждение в нея, почнали последователно да горят книги, да унищожават, мъчат, иитернират и убиват. На 8 декември 1912 год. затворили основното училище и прогимназията, под предлог, че трябвали за болница, в която не легнал нито един болен. Библиотеката от около 1000 екземпляра - изгорили, унищожили, покъщнината изчупили или откраднали. На учителите не им дали да мръднат вън от града, да не агитират. Свещенниците насилственно карали да споменават сръбските духовници и Краля, биели ги, убивали, затваряли. (Кои и как са убити виж в глава II).
В Крушово още от началото на сръбското владичество обезоръжена бе от властта четата на Методи Стойчев, както и оная на Иван Джонев, макар че те им помагаха във войната против Турция. Повечето от четите бяха малтретирани, а четникът К. Георгиев арестуван.
Семействата на четниците Велко Стефанов, К. Георгиев и Христо Тахчиев бяха подложени на побой под предлог на скрито оръжие. В с. Острилци сърбите убили още в първите дни Стоян Велев, а в с. Журче умрял от побой селенинът Христо Талев. През същото време в с. Растовина е убит Андрея Богоев, а селяните Кръстю Златанов, Стефан Андреев, Петър Георгиев и други от същото село били интернирани в Битоля под предлог, че давали хляб на забегналите български четници. В село Кочище бил убит Златан Найдов, а интернирани в Битоля Андре Христов, Никола Найдов и други от същото село, загдето са давали прибежище и храна на забегнали четници. В село Мренога бил убит четника Нечо Грозданов, в село Горно-Дивяци убит Стойко Блажев, а Иван Найдов осакатен от силен побой. Всички убийства в Крушовско се извършвали от сръбските войводи Долгач, Блаже и Боге. В Крушово бити са през това време гражданите: Кръстю Житошанов, Стерио Велев и жена му, Иван Танев, Стоян Йосифов, Донка Иванова и мнозина други, а Атанас Янкулов е убит. Арестуваха свещенник Наум Мешков, учителите Михаил Станоев, Ташко поп Христов, Стерю Блажев, Димитър Атанасов и гражданите: Павле Пантов, 75 годишен старец, деец от църковно-училищната борба, Георги Карев, брат на войводата Никола Карев и всички по-събудени българи. Димитър Кръстев е бил бит, защото не е искал да свали българския надпис на магазина си. В с. Журче и с. Острилци пропъдени били учителките, от с. Мренога интерниран учителят Стефан Попов; от с. Кривогащани бити и интернирани учителя Петър Мирчев и свещенник Йордан поп Николов; от същото село убит бившия четник Георги Стойчев; от с. Вучин прогонен учителят, от с. Пуста-Река бит и интерниран свещеник Никола Георгиев.
Училищата в града и селата бяха затворени още преди междусъюзнишката война, а от черквите изхвърлиха и унищожиха всички български книжа и надписи. Училищната библиотека, както и архивата бидоха спасени благодарение усърдието на предания стар служител Димитър Недялков. Арестуваните до сега учители Михаил Станоев, Княгиня Станоева и Флора поп Христова бяха през туй време екстернирани в България. В с. Кривогащани бяха изгорени училищната архива, черковните книги и частните библиотеки на учителя Мирчев и първенеца Никола Спасев, бивши четник, както и всички учебници на децата. В с. Св. Митрани изгорени бяха училищната и черковна архиви, а също и свидетелствата и учебииците на учениците. За по-силен ефект и с цел да сломят българския дух, сръбските власти бяха хвърлили пред очите на арестуваните в Крушово граждани отрязаната глава на убития български четник Иван Котев, случай констатиран и от Карнегиевата анкетна комисия.
***
ГЛАВА ВТОРА
Възстанническо движение в Дебър - Струга - Охрид.
Никога и никъде в Македония, през всичкото време от идването на сърбите до тяхното прогонване от страната, местното населении не се бе помирило с мисълта да остане под сръбска власт. То винаги е реагирало. Душевната реакция, която се състои в открито изповядване на угрозената народност, в привързаност към оскверненото национално вероизповедание, зачитане на установените нрави и обичаи, когато ви ги петнят - това е реакция, готова сама да се обърне в самостойна акция в даден психологически момент.
Такава реакция никога не е липсвала у македонския българиин под сръбския режим; той постоянно я е проявявал, кога поединично, кога колективно. И естествено, тя го е карала да дири и конкретна форма, материален израз за нея, т.е. да се обърне тя на акция. Поводът не закъсня.
През целия си неособенно труден военен поход в Македония сърбите, макар и подпомагани от чети на Вътрешната революционна организация, не можаха да не забележат, че населението чак до западните граници, като българско, очаквало е българските освободителни войски. Това бе от естество да всели в душата им едно ожесточение. В Дебър и Дебърско през септември 1913 година сърбите с крутостта на своите обноски и суровостта на своя режим бяха дали пълен ход на своето ожесточение. Албанските шефове, които бяха от време приятелски настроени към българската революционна организация и в разбирателство с нейните водители, поведоха част от албанското население срещу крайно предизвикателните сръбски власти. Движението започва стихийно от Пишкопея (Долни Дебър) в момента, когато сърбите празднували анексията на Македония. Числото на потеглилите от Пишкопея възстанници постепенно се увеличавало от присъединилите се към тях по пътя до Дебър. От тук сръбските чиновници и сръбската войска биват прогонени и тяхното място заемат възстанниците и временното управление в гр. Дебър, в състава на което влизат Сефедин Пустина, Риза бей, Христо Атанасов, Байрам Стрезимир и др. - всички родом от гр. Дебър. Сега сърбите смятали да намерят спасение в Струга - Охрид, без да знаят в същност какво ги очаква тук, в тия градове. А излезе, че и тук порасналата вълна на възстанието, не даде мир на престъпната и гузна сръбска власт.
Местните революционни чети под водителството на Петър Чаулев, Милан Матов, Павел Христов и Антон Шибаков станаха господари на положението, като пропъдиха чрез силата на оръжието цялата сръбска администрация и войскови части от Струга и Охрид.
Прогонване на сръбските войски и установяване българска революционна власт.
Очистили родния си край от умразния сръбски режим, българите незабавно пристъпват към избиране членове за временното ръководене делата на местното население. В съгласие с боевите сили, които имаха за пряка цел да се справят с неприятелските сръбски войски, в Охрид бидоха избрани за членове на временното управление Лев Огненов, Роберт-колежски възпитаник, Иван Групчев, интелигентен гражданин, свършил Солунската българска гимназия, Лев Кацков, правник, Павел Христов от Битоля, революционен организатор, Петър Филев, търговец и др. Така се конституира домашно гражданско управление и се установи българска революционна власт в този отдалечен кът от българската земя.
Фронтът на възстаннишките боеви сили.
Прогонване на сръбските войски и установяване българска революционна власт.
Очистили родния си край от умразния сръбски режим, българите незабавно пристъпват към избиране членове за временното ръководене делата на местното население. В съгласие с боевите сили, които имаха за пряка цел да се справят с неприятелските сръбски войски, в Охрид бидоха избрани за членове на временното управление Лев Огненов, Роберт-колежски възпитаник, Иван Групчев, интелигентен гражданин, свършил Солунската българска гимназия, Лев Кацков, правник, Павел Христов от Битоля, революционен организатор, Петър Филев, търговец и др. Така се конституира домашно гражданско управление и се установи българска революционна власт в този отдалечен кът от българската земя.
Фронтът на възстаннишките боеви сили.
Едноврeменно с грижите за вътрешното устройство, възстаналото население напрягаше усилията си и по направление към фронта, който заемаха местните боеви сили и който се простираше източно от града Охрид на разстояние повече от 15 километра от него, а именно по височините на Петрино планина и Буково, между Охрид и Ресен. Тук именно въоръженото българско население, подкрепено от местни турци и албанци, води четиридневни сражения с многочислена редовна сръбска войска.
Водителитe на възстанието.
Тe бяха всички из средата на самото население, живяли с неговия живот, страдали заедно с него и борили се с всички препятствия в пътя на свободата. Те бяха дали вече докатателства за своята преданност към народа, за готовността си да се жертвуват за него.
За това те се радваха на неговото доверие. Един от тях е Петър Чаулев от Охрид, другия е Милан Матов - родом от гр. Струга и трети Павел Христов от град Битоля.
И тримата намерили ценно съдействие в лицето на Антон Шибаков, друг от вождовете в тоя въоръжен протест на народа против несносния режим на сръбската власт. Антон Шибаков е родом от селото Велгощи - предверие на гр. Охрид и като такъво играло е важна роля в развитието на революционната организация, на която той, Шибаков, се бил отдал. Поради влиянието и уважението, с които той, като интелигентен и вещ ръководител в селото, се е ползвал до сега между съселяните си, избран е бил от тях за вожд и в този съдбоносен момент, когато усилията са били отправени срещу новия враг.
Изстъпления на сърбите при потушаване на възстанието.
Изстъпления на сърбите при потушаване на възстанието.
Възстанието, избухнало два месеца след Букурешкия договор в юго-западна Македония, имаше всички признаци да остане само едно смело движение, предприето срещу един нов незаконен и лош господар; то бе силен израз на народната омраза, която Сърбия вся в душите с извършеното вероломство, със своя проявен грабителски инстинкт за чужда земя и с нечовешко третиране на чуждото за нея население. При обстоятелствата, при които избухна този въоръжен протест, не можеше да се очаква от него по-друг изход от оня, който действителността наложи. Практически и непосредствено благоприятни за възстаналото население резултати нито са били допускани от водителите му, нито бяха възможни. Всичката смисъл на това движение си остана в това, че то бе не само въплотено презрение кьм носителите на новото робство в Македония, но и заслужен урок, отправен към всички, които изрично насърчиха или безмълвно одобриха несправедливото дело, извършено с Букурешкия договор спрямо българския народ.
Прочее, въстаническото движение трябваше тоя път да претърпи несполука и възстаницитe - да понесат всичките последствия от своята смела, но неблагоразумна акция.
Сърбите получиха навреме силни подкрепления, които, хвърлени на фронта срещу несравнено по-малочисления противник, направиха безполезна всяка негова по-нататъшна съпротива. Въстанието биде потушено, а възстанниците, отстъпили пред превъзходящите сили на противника, трябваше да се спасяват с оръжието си, очаквайки по-благоприятни обстоятелства.
Сърбите победоносно се върнаха отново в местата, от които бяха прогонени. И...тежко на победения!
Първа жертва на тяхната победа стана селото Вeлгощи. Това село бе претърпявало доста нещастия и бедствия в турско време, през време на Илинденското въстание от 1903 г. то бе даже опожарено от турците. Но това, което му било орисано да преживее от освирепелите сърби след тяхното повторно завръщане, е невероятно по своята жестокост. Сърбите са знаели, че Велгощани се били срещу тях. Те знаеха, че Антон Шибако е от това село. И макар, че нито Шибаков, нито другарите му са могли след несполуката да стоят в селото си, все пак повилнелите сърби, не можейки да намерят него и другарите му, стоварили своята отмъстителност върху беззащитните жители от селото. И пристъпили към действия.
Събрани били всички оста нали мъже от селото, наредени един до друг на малки редици и от всеки пет души бил изкаран по един и застрелван. По тоя начин застреляни са били 12 души.
Велгощи можеше да послужи за сръбски пример и назидание на Охрид: отмъстени донякъде с пролятата българска кръв в това село, те не прибегнаха към поголовно клане в Охрид. Но и тук били издадени задочно много смъртни присъди на забягнали бунтовници, сринали се къщите на П.Чаулев и Милан Матов, незабелязано били погубени някои видни турко-албанци, осъден бил и пратен на екзекутиране гражданина Иван Алчев, защото заел длъжност във временното управление през сръбското 6ягство, но замушкан успял да избяга от ръцете на джелатите си, а Мишев, в домът на когото била намерена една ловджийска пушка, бил вързан и бит по немилостив начин в присъствието на жена му и децата му.
Освен това като се изключат мнозината граждани, които в момента, когато сърбите бяха обърнали своята артилерия към града, успяха да избягат с лодки към Албания, застреляни са моментално и без всякаква присъда: учителят Димитър Иванов от Охрид, свещеник Георги П. Ангелов от село Слатино, Иван Дойчинов от Охрид, Христо Байрамов от същия град, Стоян Гълъбов от с. Велмей, Лазар Григоров, бивши учител от с. Велгощи, Коста Лятков от с. Велгощи и мнозина турци. Всички младежи от града, които по липса на лодки и лишени от възможността да хванат други пътища, за да избягат, имаха нещастието да останат тук, бидоха веднага арестувани и обречени да бъдат осъдени на смърт. Но откарани в Битоля, те могли да спасят живота си срещу една сума от петстотин лири турски.
Градските свещеници: Георги Икономов, Георги Бъндев, Иван Савев, Петър Рибаров, Хараламби Донев, Антон Автов, Ахил Карадимчев и Дякон Георги Снегаров, които през време на бунта против сърбите се молеха заедно с народа за тържеството на правдата, сега бяха подхвърлени на двумесечен арест и силни морални изтезания.
Градските свещеници: Георги Икономов, Георги Бъндев, Иван Савев, Петър Рибаров, Хараламби Донев, Антон Автов, Ахил Карадимчев и Дякон Георги Снегаров, които през време на бунта против сърбите се молеха заедно с народа за тържеството на правдата, сега бяха подхвърлени на двумесечен арест и силни морални изтезания.
Изтезаван е бил Васил Маленков, загдeто е прикривал възтанници. А къщите на воеводата П. Чаулев и неговите роднини Яким Чаулев, Григор Чаулев и Ленка Чаулева са били ограбени и от основи разрушени. А ожесточението на сърбите не е било по-малко и спрямо населението на Дебър и околията подир възвръщането им тук, засилени сега с пристигналата от Скопйе Шумадийска дивизия. Разрушение, грабеж, обезчестяване, изгаряне на всички села и изтребление на населението, взело участие в бунта, - това са даровете, с които новонастанилата се сръбска власт щедро наградила местните жители.
Тогава всички деятели и участници във възстанието са били принудени да напуснат масово града и околията, и се преселят в Албания, а голям брой невинни българи и албанци са били живи заравяни.
Дебър и Дебърско са представлявали грозна картина на сръбското опустошение. Градът е бил почти разрушен. Селата опожарени и обезлюдени, имотите разграбени, - всичко е било обърнато на пепелище.
Нови преследвания, гонения и убийства - сега в невъзстанали градове и околии.
Получили вече достатъчно непосредствени факти от естество да изтъкнат пред очите на заслепелите сръбски власти разликата между онова, що са си представлявали те за Македония още в Сърбия във времето, когато чрез школата си, черквата си, печата си и специалните за целта сдружения тази шовинистична държава изостряше лакомия апетит на всеки сърбин - и действителния облик на Македония сега, когато благоприятно стеклите се обстоятолства докараха безпрепятственно в тая страна сърбите, - тия последните имаха всичките основания да си дадат нов отчет, с оглед към обективните условия, да си направят равносметка от влизането им в Македония насам и според това да насочат бъдещата си политика спрямо чуждото за тях население в тази нова, многожеланна, но също тъй чужда и непозната тям страна, каквато бе Македония. Но те не сториха това, те не бяха в състояние да го направятъ: не здравият, разум, нито безпристрастната самооценка, а прекаленият шовинизъм и гордото самовнушение, че трябвало да образуват велика държава, са били и си оставаха техните ръководни начала. Пропити и осенени от тия принципи, те бяха тръгнали за Македония, и последователни на тях, те продължаваха да стоят в страната непоправими, въпреки очевидната действителност и на пук на получените резултати. И вместо да извлекат нуждната поука от преживяното, те си останаха привърженици на същите методи на действие. Вместо на хладния разсъдък, фактите, които те създаваха в страната и вълненията, които те предизвикваха всред населението, действуваха на техните настръхнали чувства. Охлаждението, омразата, недоволствата и бунтовете на населението не бяха в техните очи резултат на собствената им система на управление, а нови причини и повод за нови преследвания, гонения, изтезания и изтребления на населението.
Слeд бунтът в Охридско, Стружко и Дебърско сръбските власти трябваше да наказват бунтовниците, и ние видяхме вече как постъпиха те в речените места. Но те не по-малко жестоко постъпиха и с населението на всички други околии, които не бяха се обявили за разбунтувани. В Битоля бяха изклали една вечер цялото семейство Стамболджиеви. В Прилеп, след погубването на учителя Атанас Лютфиев, бяха задигнали от дома му и погубили гражданина Григор Кондов. В Кичево, без да има възстание, сърбите бяха убили игумена Иеромонах Софроний и калугера Теофан. В Цапари, кадето също не последва бунт, видяхме вече какво бяха извършили сърбите. В Радовиш, около два месеца след дохождането си сърбите бяха убили само в града местните граждани: Ефтим Янев Карамфилов, Ангел Томев, Илия Къчов, Велика Ил. Къчова, съпруга на Илия Къчов, Коце Мутов, Георги Стенанов и Тодор Георгиев; а в същото време в тоя град бяха убити и 62 души българи, бежанци от разни места. През същото време в Радовишко са били убити: отъ с. Долни Липовик - 9 души; от с. Горни Липовик - 4: от с. Цапавница - 2; от с. Габровци - 7; от с. Негреновци - 3; от с. Конче - 12; от с. Лубница - 16; от с. Подереш - 9; от с. Смилянци - 6 души.
През същия период от време в Битоля убити са от сърбите още Никола Кузев, Вангел Църнамаров, Илия Йосифов и Петър Стойков, от Битоля; Веле Мицев от село Беранци, Нове Ангелов и Кръстю Христов от с. Иваневци, Сърбип Стрезов от с. Кръстофор, Митре Цръклев и Китан Кръстев от с. Путуруз, Наум Колев, Гуле Колев и Павле Христов от с. Кукуречани; Секула Георгиев, Марко Петров и Стоян Талев от с. Могила; Стоян Талев и Христо Кузев от с. Беранци, Цветко Иванов от с. Облаково, Коте Стефанов от с. Стругово, Начо Дамчевски от с. Кръклино, Иеромонах Козма, егумен на манастира св. Петър отъ с. Смилево; свещенник Илия поп Наумов и Петър Найдов от с. Лонатица, Спиро Танов и Гоше Иванов от с. Лера, Стоян Марков от с. Рамна; Лазар Пурдов, Илия Четелев и Блаже Рашайков от с. Гявато - всички от Битолско. Жертвите са били предварително арестувани във Битолския затвор; там са били грозно изтезавани, а подир това изкарвани на групи от по 5 - 6 души всяка нощ и след това убивани и заравяни вън от града при Деве-ани и др. Само Илия Йосифов от Охрид, бивш четник, е бил убит по пътя между Прилеп и Велес, на Бабуна планина.
В Галичник биха с торби пясък архиерейския наместник Павел Теодосиев, после го интернираха в Скопйе, мъчиха го в затвора и най-после умря от мъки, загдето бе отказал да споменава в черква имената на сръбския държавен глава и сръбския кириарх. Същата и по-грозна, участ постигна и свещенник Апостол Миронов от с. Тресонче: него пък измъкват нощно време от дома му, завличат го в близката гора, изпочупват му черепа, обезобразяват го и всред тези адски мъки божият и народен човек издъхва. Не бе пощадена тук и старата революционерка, куриерката Андреевица, която убиват пред страха на сърбите да не почне тя пак, както в турско време, да превежда тук чети. В Тиквешко сръбските власти мъченически изтезавали 91 души, от които трима умрели вследствие изтезанията; забелязани убииства са извършили над 186 души, двама души са обесили, 15 жени са обезчестили, от които четири умрели от изнасилването. В Кочанско изтезавани 107 души, а убити 201 човeка. Убититe разпределени по общини падат се: на Зърновска община 29 души, на Винишка - 38, Оризарска 23; на Облешевска - 12, на Белска 2, на Блатешка 72, на Кочанска 1, на Соколарска 13 и на Полашка 11. В Царево селска околия сърбите са погубили 212 души, от които 125 известно убити, а 87 безследно погубени. В Пехчевска околия числото на убитите от сърбите е 134 души. В Тетово убити сa: Гавро Серафимов, Сельо Ратайски, Иовче Янев и Иван Чварков и 14 души граждани изтезавани. А в околията - 308 души убити - разпределени по общини, както следва: Цървенишка община - 17, Лешичка - 10, Селчишка - 9, Долно-Палчишка - 9, Седларевска - 1, Чифлишка - 12, Челопечка - 7, Жилинска - 73 и Сенокоска - 170. В Неготинската на Вардара околия сърбите сa смъртно изтезавали 19 души, а 331 души убити от 19 селски и една градска община.
В Свети Николска околия тежко бити 93 души, умрели в затвора в гр. Кавадарци от изтезания Милан Петрушов, Тиме Костев, Божил Гичев и Иван Гичев от с. Неманции и Стройман Атанасов от с. Макреш в св. Николския затвор. Убити: Серафим Богданов от с. Неманци, Лазар Андов от с. Судик, Гаврил Арсов от св. Никола, Шериф Мустафа от с. Амза-бегово, Гиче Иванов от с. Барбарево, Игнат Божинов от същото село и Лазо Митев от с. Стройманци, Иван Георгиев от с. Ранчанци е обесен при местността „Курията". Трайчо Коцев и Гюргя Трайчева, негова жена, родом от с. Сарамзалино са живи закопани в околността на селото. Дафинка Георгиева от Горно-Църнилище и Цука Георгиева от същото село са обезчестени.
В Щип, това българско огнище и люлка на революцията в Македония, сръбската пропаганда никога не се бе похвалила на времето си с какъв-год успех. Сега по стечение на обстоятелства (вж. "Нашите чети в помощ на съюзниците") сръбската дивизия на Степан Степанович влезе в града подир оттеглянето на българските войски. Сърбите веднага се опитват да настанят своя администрация, но българското четнишко отделение на Ефрем Чучков, с помощта на гражданите, поставят сърбите пред свършен фактъ, като приготвят през нощта стражарски дрехи, назначават околийски иачалник и още сутринта съобщават на сръбския комендант с едно писмо, подпечатано с българска петолевова монета, че тук има вече българска администрация. През първите дни още сърбите поставиха постове по десния бряг на Брегалница и не позволяваха съобщания с левия бряг. Единствения останал представител на българската власт в гр. Св. Никола - приставът с няколко души стражари - бе изпъден и докаран в Щип. Веднага започна преследване срещу всичко българско и отношенията между съюзниците се изостряха и ставаха от ден на ден по-опасни. Сведения с много конкретни факти от сръбска некоректност и предизвикателства се дадоха още тогава от щипяни на надлежно място, но нищо не помогна; на 25 юни 1913 година Щип попадна под сръбско владение, веднага след това сърбите пристъпиха към обезоръжаване на населението. След залез слънце никой няма право да излиза от дома под страхъ да не бъде застрелян. Една от първите вечери след тая заповед щипската чаршия бе ограбена, след това и опожарена. На следущия ден обискират кьщата на доскорошния български кмет Арсо Лазаров, комуто взели пари и два часовника. Веднага издига се в града бесилка.
Подканят Лазарова да предаде общинските пари, останали от българско време, иначе ще бъде обесен след 24 часа. Лазаров представя документи, че сумата е внесена в Българската Народна Банка, обаче сръбският комендант настоява. Провидението спасява Лазарова:
През нощта коменданта умира. От после Лазаров е изплатил на срокове тая сума от 9600 лева. На издигнатата бесилка увисва един селянин, обвинен като бунтовник. Мите Сарафов бе застрелян само зарад няколко случайно останали в къщата му от по-рано патрони. Угнетението на щипяни е причинявало неописуема болка в душата им, когато са били лишени и от своето родно училище и църква. Все пак малките щипянчета, заставени насила да посещават сръбско училище, позволявали са си понякога да се подиграят с чуждия тям език на преподавателите сърби. Тъй например, учителя каже на ученика „скини (свали) капу", а ученика почва да къса шапката си; или: „долази вамо", ученикът почва да лази по пoда. За да не остане неизпитано средство за въздействие върху духа на българина от Щип, сърбите си довеждат от Сърбия търговец на манифактурни стоки, повикват свои кръчмари, гостилничари, касапи, хотелджии.
От друга страна сърбите са турили в ход и увеселения, вечеринки и балове, на които е било канено гражданството. Но разочаровани от безуспешността на всички опити, с цел да подвият каления в борби дух на щипския българин, сърбите махват ръка и се отдават на своето ожесточение. Сръбският агент Бабунски на чело на редовна войска и жандармерия, става проводник и носител на сръбският терор.
От друга страна сърбите са турили в ход и увеселения, вечеринки и балове, на които е било канено гражданството. Но разочаровани от безуспешността на всички опити, с цел да подвият каления в борби дух на щипския българин, сърбите махват ръка и се отдават на своето ожесточение. Сръбският агент Бабунски на чело на редовна войска и жандармерия, става проводник и носител на сръбският терор.
В с. Горни-Балвaн някой си сръбски капитан Димко бил до смърт Коце Стоянов и Ефрем Арсов. Бабунски с около 50 души квартирувал често в селото, гдето яли, пили и безчинствували. Овчарчето Петър Янев е станало жертва на техните животински чувства. Тако Наков, изпратен от Бабунски до Св. Николското общинско управление, по пътя е бил безследно погубен. Христо Постолов Везенков, няколко пъти арестуван и изтезанан, най-после погубен безследно от Бабунски. Постол Манов, Пeтруш Мицов, Салтир Манов, Тимо Андов, Дане Трайчев, Дафко Постолов, Серафим Андов, Иван Арсов и Ильо Ефремов - всички задигнати; на последния намерен е трупа на баира до селото. Превз 1914 година някой си Джоджо, на чело на 20 души сърби дошел в селото, изкарали всред село всичкото население и пред очите на всички бити са най-жестоко: Иоце Везенков, Йорде Манов, Петре Мицов, Тимо Андов и Зафир Стоянов. Жените и децата избягали да не гледат мъките на своите, но палачите с бой ги заставили да бъдат зрители на ужасната гледка. В с. Долно Трогерци прeз 1913 г. бити сa за оръжие: Серафим Костадинов, Герасим Еузов, Лазо Ников, Сандо Арсов, Гиго Ефремов, Арсо Малечков и Мите Тошев; последният е починал от побоя.
В село Сърчиево убити през 1913 г.: Салтир Митрев и Стоян Димев, след като са дигнати от къщи нощно време и след две седмици намерен трупа на първия вън от селото, а на втория - около с. Варсаково. Същата участ са имали и Мане Тасов, Миле Янев, Петруш Саздов, Тодос Домазетов и Миле Домазетов. В с. Таринци, Бабунски е бил до смърт Яне Димитров, защото синовете му избягали в България. В с. Люботин сърбски войници търсят селянина Гйоро Арсов; разярени, че не го намерили, опожаряват къщата му, както и ония на роднините му и на някои други селяни - всичко 17 къщи, няколко плевни и училищното помещение. Освен това отделили измежду всички селяни 15 души - 13 мъже и 2 жени, а именно: Георче, Тоде и Христо Иванови, братя, Камче Пецов, Пане Стефанов, Гина Стефанова, негова майка, Моне Донев, Стоян Атанасов, Мите Николов, Ленка Николова, негова съпруга, Василко Анчев, Доне Василвов, негов син, Коце Гелков, Георге Христов и Моне Коцев. Всички извързани и закарани неизвестно къде. (Вж. „Сърбското отстъпление").
В с. Богословец бити сa 40 души, мпозина от които осакатели и месата им изпаднали.
Впоследствие побои умрели Пано Трайчев и Коце Георгиев, а Доне Лазов и Спиро Христов няколко пъти са затваряни и жестоко мъчени. В село Лясковица сърбитe опожаряват 80 български къщи. В пламаците хвърлили Ката Коцева, която изгоряла. Две моми - Петра Стоянова и Тана Коцева - били обезчестени. Избити са: Георги Георгиев и син му Коле Георгиев, 16 годишен; Христо Димчев, Петре Ильов, Петре Атанасов, брат му Тодор Атанасов, Георги Янев, Петре Спасов, Коце Спасов, негов брат на 16 години; Петре Паунов, 16 годишен, Васил Мицов, Яне Богатин Димов, Камче Стоянов, Диме Костов Миле Столев, Даме Коцев, Митре Йовев, Петре Стоянов, Томе Янев, Мито Ильов, Траян Лазов, Петре Тодев, Иван Николов, Гълъб Коцев, брат му Саздо Коцев, Дедо Димо, внук му Коце Янев, Доне Димов, 16 годишен, Христо Васков, Доне Здравков, Иван Янев, Иван Дончев, Постол Дончев, Спасо Янев, Доне Славов, син му Христо Донев, 16 годишен, Мите Донев, Димо Костев, Пано Арсов, Камче Шапков, Стойче Паунов, Петре Салункин, Пано Ташкин, Стефко Анастасов, Кръсто Колев. Изклани в същото село от Бабунски са: Коце Янев, Ефтим Иванов, Миладин Манов, Гиго Василев, 20 годишен, Тоде Янев и Петра Арсова. В с.Пипеpово ограбени много къщи и изгорени две, а по-голямата част от дребния и едър добитък била задигната още през 1913 година. През 1914 година Бабунски изклал: Христо Йовевъ, Тасо Лазаров, Богатин Георев, Коце Йовев, Петре Димев, Стоян Андов и Петруш Ильов от същото село. От с. Cелце избити прeз 1914 год.: Траян Панов и Моне Зафиров; а всичкия добитък от селото задигнат, понеже голяма част от младежите избягали в България.
Село Калопетровци е било подложено на ужасен терор от четата на Бабунски, вследствие на което всички мъже забегнали в България. Село Карбинци е било колонизирано и оплeнено ощe на 1913 год. А през 1914 год. четата па Бабунски и сръбска жандармерия извикват една вечер от къщи и извързват Коце Петрев, Мите Наков и Стоян Коцев от същото село, свещенник Панче Парнаджиев и Анастас Манолев от Щип: всички петима са бити, мушкани с ножове и зверски убити. Труповете им са намерени едва след една година при дохаждането на българските войски заровени в местността "Под чифлика" в една ливада в селската мера.
Същият Бабунски е бил и безмилостно изтезавал жените Маца Иордева и Ника Ефремова, а завлякъл 18 годишния младеж Доне Ефремов. В с. Крупище бити до смърт през 1914 год. Мише Арсов, Йован Магдин и Коце Трайков, два месеца държани в Св. Николския затвор, от гдето първия избягал в България, поради което пък жена му Маца била бита до смърт. Бити и арестувани в същия затвор още Мирчо Панев, Коце Трайчев, Стоян Миов, Сотир Тасев, Ильо Илиев, които били тук безмилостно изтезавани, а последният от тях е умрял от изтезание.
Наум Димитров тоже умрял от бой, а другите лежали в затвора по три месеца. В с. Криводол прeз 1913 год. сръбски жандари извикватъ нощно врeме селяните Моне Филипов, Гьошо Христов, Гаврил Саздов, Гьошо Янев и Петре Ефремов, които и не се връщат вече у дома; след няколко месеца труповете им са намерени в мерата на с. Бърсаково. През 1914 година жандармерия и четата на Бабунски подложили на побой всички мъже и жени от Криводол, изнасилили Сава Петрова и отвлекли Лазо Петрушев. Отъ с. Долни Балван избягали за България всички младежи, за да се отърват от неизбежния терор. Вследствие на това сърбите конфискували покъщнината им, добитъка и всичкото жито.
От с. Шопур сърбите завлекли през 1913 година Христо Митрев, Траян Лазаров и Стойче Иванов, които изчезнали безследно. От с. Ново-Cело задигнат същата 1913 година селянина Симеон Маниев, намерен отпосле заклан в „Дамянско поле". От с. Бръст Бабунски завлякал през 1914 год. Данаил Карамфилов, който след зверски мъчения е бил заклан, а трупът му намерен в манастирската черква при с. Гарван; в същия гроб бил намерен заклан със следи от зверски мъчения и селянина Стоян Гълъбов. От с. Тонатарци избягали в България почти всички селяни, за да не изпитат сръбския терор; по тая причина немилостиво са бити всички жени и роднини на избягалите. Село Патрик е разорено от сърбитe през 1913 год., като заграбили 3500 глави дребен добитък и 200 глави пашитни говеда, събрали по-видните хора от селото и немилостиво ги измъчвали, а в къщата на Доне Домазетов изклани 16 души, някои от които недоклани и след това подпалват къщата, както и няколко околни къщи и вътре изгарят Пане Постолов, Тоде Постолов, братя, Ефрем Митрев и синовете му Георги и Митре Ефремови. Симе Постолов, Филе Йовчев, Коце Панев, Мане Гелев, Йорде Манев, Христо Янев, Гуга Камева, Ильо Стоянов, брат му Коце Стоянов, Мите Коцев и Стоян Милев. Спасилият се от сред пламъците Филип Митрев, разправя, че всички горепоменати клани-недоклани били натрупани в къщата, около която сърбите поставили часовой, подпалват къщата и когато пламъците обхващат и съседните къщи, часовоят, застрашен да бъде обхванат от пламъците, избягал. В туй време ранен в лявата си рька, рамото и левия си крак, Филип с мъка успял да се спаси от изгаряне. Тежко раненият в гърдите си Мите Коцев също е можал да излезе от пламъците на горящата къща, но едва стъпил в двора и издъхнал. Не сдед много сърбите опожаряват и останалите къщи от селото, като останала само черквата, в която обаче всички светии са изподупчени с нож. Останалите живи селяни се пръснали по разни посоки.
В село Уланци сърбите почнали с арести и терор върху цялото население. Камче Попов, революционер от турско време, е бит и затварян няколко пъти; спасил се като дал 30 лири подкуп. През 1914 година не усели да разбият четата на Владимир Сланков, сърбите нанесли смъртен побой на по-видните селяни. Убили и хвърлили във Вардара Ильо Трайчев, кмет на селото; овчарите Даме Димев, и Коле Петков, убити в селото, били пренесени през реката и заровени около гарата Градско. На същото това място са били заровени труповете на мнозина българи: Петре Лазов 60 годишен старец, бит до смърт, занесен бил в къщи на носилка и след два дни издъхнал. Бити до смърт са и Божко Петров, Коце Кузманов, Димо Давчев, Трайко Минов, Илия Лазов, Камен Гьошов и Паунко Йордев. От с. Чардаклия бити сa от Бабунски Киро Рибарски и Манаско Рибарски, първият от които е донесен на кола в града на лечение и едва се спасил от смърт. Вследствие този терор повечето чардаклийци избягали в България.
Извикани нощно време от къщи и безследно погубени от Бабунски са: Иван Милев, Христо Петров, Орде Тиквешански. Убит е също и Мите Наковски, чийто труп е намерен в местността „Маслинка" чардаклийска мера. Ето и жеени бити до смърт: Вида Смилева, Яна Наунова и Гена Иованова.
Такива сa били теглилата на населеиието в Щипско. Но заедно с това сръбската власт подготвяше сама почвата на тайната борба за самосъхранение на довчерашните борци - революционери в тоя край.
В Радовиш и околията сърбите прибрали от българските черкви всичките кннги под предлог да ги заменят с нови. Черковното пение на български се забранило абсолютно; а по липса на сръбски псалтове, сръбските офицери и чиноввици са пеели на сръбски.
Населснието трябвало на сила да посещава богослужението, за да слуша проповедите държани против България. Бележитите надписи по черквите били заличени, като български. Монастиря „Св. Константин и Елена" в с. Конче, дето на патронния праздник се е струпвало масово населението от цялата околия, бил изгорен; опожарена е и българската махала в това село, заедно с училището; опожарени са в същото време (още през 1913 год.) и селата Лубница - само българските къщи, - Скоруша заедно с черквата, Загорци и Гарван.
Жителите в тези опожарени села забегнали в Струмица, но при бягството им били масово избити. Скъпите луксозни полилеи от Градската черква били задигнати и пратени в Сърбия. Всичките приходи от черквите и училищата били веднага прибрани от сръбския архиерей, а покъщнината им унищожена. Свещенниците Ефтим Христов и Гаврил Христов, стари хора, въпреки запрещението, един неделен ден по навик споменали в черква Цар Фердинанд вместо Крал Петър. Още в същия момент те са били изведени от черквата и съсипани от бой. Същата участ и по същата причина е сполетяла и протестантския проповедник Коце Налънджиев, комуто са счупили и три предни зъба. Вместо затворените български училища в града и селата, сърбите са отворили изпърво в града едно вечерно и едно неделно училища, които населението е било карано насила да посещава.
Жителите в тези опожарени села забегнали в Струмица, но при бягството им били масово избити. Скъпите луксозни полилеи от Градската черква били задигнати и пратени в Сърбия. Всичките приходи от черквите и училищата били веднага прибрани от сръбския архиерей, а покъщнината им унищожена. Свещенниците Ефтим Христов и Гаврил Христов, стари хора, въпреки запрещението, един неделен ден по навик споменали в черква Цар Фердинанд вместо Крал Петър. Още в същия момент те са били изведени от черквата и съсипани от бой. Същата участ и по същата причина е сполетяла и протестантския проповедник Коце Налънджиев, комуто са счупили и три предни зъба. Вместо затворените български училища в града и селата, сърбите са отворили изпърво в града едно вечерно и едно неделно училища, които населението е било карано насила да посещава.
Преподаването на сръбски език, сказките и проповедите се изпълнявали от чиновниците.
„Само србин мора живити у Србиjу", е бил лозунгътъ на агитаторите. През 1914 г. в града се отворило и основно училище и за да не остане то без ученици, бащите били глобявани с по 20 динара и бой за всяко отсъстствие. Учителите, доведени от Сърбия, посещавали често гражданите, за да ги предразположат. За всеки случаи обаче, те са били винаги въоръжени с револвер и кама ...
И Гевгели в 1913 год. остана в сръбски ръце. Тук сърбите тържествено са подложили на унищожение чрез изгаряне училищната библиотека, училищната и общинска архиви, след което са затрили всички български надписи в училището, черквата и на магазините.
Поради жестокото преследване на всички по-събудени българи, населението бе прокудено от града, както и селата. По-късно военната повинност разреди още повече българския елемент. Струмица тогава бе препълнена от българи бежанци, от Гeвгели и околията, голяма част, от които по-после се организираха в чети. Такава бе и четата на Дельо Гушински, която произведе атентата върху моста на река Зодица, между селата Смоквица и Пърдейци.
В Куманово след завземането на българското общинско управление сръбският окръжен управител Ранко Трифунович бърза да преупреди гражданството против всякакви български чувства, като заявява самоуверено, че освобождението на града и страната е изключително дело на сръбската армия, а игнорира и съюзната българска. Той не се задоволява с противобългарската агитация, скоро пристъпва към заплашване и закани.
Иордан Иовчев, търговец, съзнателен българин, иска разрешение да замине по работа в Солун, отказват му. Понеже след повторното искане и отказ се осмелил да узнае причините за отказа, не минало много и той бил унищожен безследно. Заловен е софийския български вестиик „Дневник" и зарад това само биват арестувани и осъдени по на един месец Манаси Кършутски, Петруш Андонов, Теодос Димов, Цетко Карамфилов и Теодос М. Кралев. Към март започват обиски из къщите на известни граждани, а именно Коце Перков, Ст. Стоянов, Тодор Сопотски, Стоян Дъртков и Сибин Димитров. В резултат указва се у тях по една пушка от турско време; по тая причина те биват арестуванн и лежат по един до два месеца.
Поради тайно уреден път за съобщение с България залавят Стоян Божинов Пръчков и Иван Спасов, хвърлят ги в затвора, изтезават ги и след 7 месеца първият умира вследствие изтезанията.
През месец април събират градските свещенници, а нменно: Архиерейският наместник на българската община Владимир Янев, Андон Дамянов, Георги Стаменов и Дионис Георгиев, убеждават ги да се признаят за сърби, иначе ще ги екстернират. След техния отказ те наистна бяха откъснати от домашните и паството си и екстернирани в България. А преди това още, другия свещенник. Ананий поп Анастасов е избягал в България. След закриването на българското училище сърбите откриха курсове за българските учители, на които обещаха по-големи заплати, ако станат сръбски учители, но те отказаха, заради което бяха арестувани през май, именно: Милан Петков, Трипко Дончев, Иван Трайков, Александър Борозанов и Велко Смилев, заедно с гражданите: Трайко Анчев, Доне Градишки, Кирил Манев, Туши Секираров, Ефрем Тасев, Андрей Лазаров, Петруш Донев, Наце и Спиро Карамфилови, Тодор Барбутов и син му Александър, Анто Илиев, Петре Мадев, Васил Донев, Михаил М Славов, Зафир Трайков, Пано Гостилничар, Тодор Петков и много другибългари, както и седем жени: Юляна Заркова, Доца Карабска, Павуна Якимова, Иванка Кръстева, Стоя Гюридоска, Гюрга Таскова и Троянка Велкова. Едновременно с тях арестувани са били и 130 души първенци, свещенници и учители от селата. Всеки грамотен от арестуваните граждани и селяни е бил заставян с насилие да подпише, че се признава за сърбин. Пред страха от изтезанията някои търсени от сърбите селяни са забегнали. В такъв случай семействата им бивали вдигани насила от селото и задържвани в града, гдето без подслон са били излагани на лишения и мъки в продължение на седмици и месеци, какъвто е бил случая със семейството на Арсени Николов от с. Кокошине и мното други. През това усилно за нещастниците време не са били редки случаите от раждане, заболяване и смърт.
След Букурешкия договор някои от забягналите българи са се върнали по домовете си, но тежко са си патили от „Черната ръка", която е избивала най-будните между тях и безмилостно ги е изтребявала. Така Лазар Митков, бивши пунктов организационен началник, родом от прочутото още от турско време село Облавци (наречено тогава Порт-Артур поради важността му за революционната организация), веднага след завръшането му повикват го сърбите в околииското управление, отдето вече не излиза жив, а бсзследно изчезва. Тасо Четирски, убит е в хана си в село Младо Нагоричино от агенти на Черната ръка; Цане Димков от с. Павлешенци, арестуван и безследно изгубен. Тево Псалтиров от с. Живине пистига същата участ, Саздо Галев от село Кокошине и Стоянче поп Манасиев и Стоиле от с. Малино биват извикани от къщи един ден от сръбски стражари и още един път не се връщат; именуемият, Ицо от с. Павлешенци бива обесен от "Черна ръка" в собствената му казаница. Доне от с. Винци, повикан в околийското управлеиие, е подложен на страшни мъчения чрез стягане, разпъване и най-после го изхвърлят от балкона; през цялото време на изтезаването той се разяждал в себе си зарад своето левоверие и непрестанно е псувал подлите си и вероломни душегубци. Милан Арсев Пурчев от с. Живине бил извикан в Павлешенското общинско управление, за да съобщи имената на ония, които, според сръбските палачи, почнали да възобновяват революционната организация, сега вече срещу сръбската власт. Той отричал да знае подобно нещо. Дали му срок 24 часа да си помисли и дойде да съобщи. И той, дебнат зорко през тези тежки часове, е намислил... Зима си револвера в пояса, опътва се към Павлещенци, влиза в околийското управление и на въпроса, що има да каже, пак отговорил, че не знае. Околийският началник заповядал да го съблекат и подложат на бой. Тогава Арсев изважда револвера си, насочва го към началника Тодор Войвода, поваля го, стреля и срещу двамата стражари, които също падат, а един патронъ запазва и за себе си: дотърчалите други стражари измушкват с щиковeте си окървавения труп на Милан Пурчев. И от тогава нататък "Черната ръка" значително понижила ревността си за нови подвизи в Кумановско...
В Cкопйе още първите дни сърбите, зле шокирани от факта, че при посрещането им от всякъде трябваше да чуват само българското „ура" вместо очакваното „живио" проявиха своите чувства на неприязан спрямо българското население. Те с угроза заставят българите да свалят българските знамена, с които бе укичен града. Още през първите дни Вардар завлече десетки трупове на местни турци и българи, макар че градът се предаде на сърбите чрез капитулация и след съвещания между скопския валия, кмета на града, градския ходжа Ибрахим Бег и други градски първенци, съвещания, в които взе участие и руския консул. Чудно ли е, че скоро всички български фирми даже и надписът на камбаната в черввата Св. Димитър, били заменени със сръбски. Колкото за побоищата, на които са били подложени скопските българи, доста е да се изтъкне и случая с протосингела на българската митрополия преподобни Методи Димов. След моралните изтезания и телесните малтретирания, установени формално, той можал да спаси живота си благодарение на чуждо застъпничество: По-сетне и Карнегиевата анкета установи истиността на тоя случай.
Гражданинът Спиро Гайдарджиев е непомалко пострадал от сръбските мнителни власти, като съзнателен българин и при това деятелен съмишленик и участник в революционното дело през турския режим. Още преди съюзнишката война председателя на Черната ръка в Скопие Майор Попович извиква в участъка Гайдарджиева, който веднага бива арестуван; тук Гайдарджиев намерил арестувави и някои бивши четници. Още през първите дни от своето затворничество Гайдарджиев се ужасил, щом узнал, че това е лобното място на много български жертви. Тук са ставали мистериозни убийства и изхвърляне на трупове по Вардара. Схващайки безизходността на положението си, заплашеният, бит до кръв и давен с кърпи затворник с усилие се освобождава от въжето, с което бил привързан, дотътря се до прозореца на участъка и с висок глас предупреждава съседите и минувачите за опасността, която го е застрашавала. Това става в понеделник на Великденската седмица. Тогава сестрата на арестувания Гайдарджиев тича при руския консул и му съобщава за положениото на своя брат. Консулът наистина се заинтересовал, направил веднага постъпки пред генерал Мишич. Същата вечер дотърчва в участъка майор Попович и разярен мъмри подведомствените си, че не са свършили на време с Гайдарджиева. След като са му били ударени 50 тояги, отрешват му ръцете, измиват окървавените места по тялото му и така го задържват до следния ден. Преди да го пуснат, секретарят на майор Попович внушава Гайдарджиеву да не се е осмелил да съобщи нищо по случилото се, да се откаже от своя комитаджилък и се признае за сърбин; както е работил до сега усърдно като заблуден българин, още по-ревностно да работи за напред, като истински сърбин, заради което щял да бъде добре възнаграден. В противен случай той няма да избегне участта си.
На следующия ден докарват му файтон и го предават на домашните му. След 40 дена, когато Гайдарджиев е бил вече здрав, явява се при градоначалника Церович, от когото иска разрешение да отпътува за България. След като му се отказва такова, Гайдарджиев се укрива и забягва зад граница.
Разбира се, че и тук българските училища били закрити, учителите пропъдени, учениците насилствено събирани, бащите глобявани и изтезавани, ако не ги пращат на сръбско училище, какъвто е случая с Коце Минов, комуто нанесли 12 тояги. Още при влизането в града сърбите свалили табелата над Българското Педагогическо училище и я тъпчели под крака.
Музикалните инструменти и библиотеката на просветителното дружество "Отец Паисий" били разграбени и унищожени. На 1 януари 1913г. по случай новата година музиката на юнашкото дружество отива да поздрави престолонаследника. Щом, обаче, засвирили българския химн, веднага музикантите биватъ прекъснати и грубо изпъдени. След това музиката бива конфискувана.
Музикалните инструменти и библиотеката на просветителното дружество "Отец Паисий" били разграбени и унищожени. На 1 януари 1913г. по случай новата година музиката на юнашкото дружество отива да поздрави престолонаследника. Щом, обаче, засвирили българския химн, веднага музикантите биватъ прекъснати и грубо изпъдени. След това музиката бива конфискувана.
Освен основните училища сърбите открили тук и неделни и вечерни училща:. възрастните също трябвало да учат сръбски в Душановата столица. Димче Арсов е бит, само защото е изказал на български своите благопожелания към свои роднини, които изпращал на гарата.
А Пеце Шивача е бит до смърт, защото в един разговор е казал: „аз умирам, но сърбин не ставам". Томо Тополов е бил бит, защото закъснял да смени българската фирма на хотела си и я замени със сръбска. Перса Аврамова, разговаряйки със съседката си, произнесла се не ласкаво за грубостите и шовинизма на сърбите: затова тя и четири от съседките и са били бити. Стоян Маткалия е изтезаван в едно тъмно маазе, като го турили с боси крака във вода и го били до смърт, понеже не отдавал нуждните почитания на посетителите си сърби в своя хан и в дукяна си. Сръбският престолонаследник среща един ден при Каменншя мост на Вардара момиченцето Васка Зойчева, което запитал, от каква народност е, то му отговаря наивно, че е българче; тогава бъдещият крал го напсува по сръбски и му лепва няколко плесника*. Сърбите страшно са се дразнели от зеления цвят на българската ученическа шапка, дреха и даже каква да е зелена материя из магазините, а при вида на някой български опълченец с герб на калпака те са побеснявали.
За сърбитe и черковната амвона става средство за убиване на българските чувства у богомолците и за насаждане сръбския патриотизъм, поради което българите в знакъ на протест, предпочитат да се лишат от черкуване. На Богоявление 1913 год. сърбите в Скопйе нареждат да стане едноцърквие в градската черква "Св. Спас'', а подир това и водосвет срещу сръбската митрополия на Вардара, за което и нарочно заръчват из целия град.
Вместо това цялото Скопско българско население се събира на едноцърквие в черквата "Св. Димитърър", дето и си извършват обреда. По случай Воликден сърбите пак нареждат за второ въскресение да стане едноцърквие в черквата „Св. Спас", но тоя път те разпращат полицейски стражари из градските участъци, за да отправят цялото население към Св. Спас. Всеки богомолец дава вид, че се опътва за там, а в същност чрез известно завиване из улиците, всички българи се събират пак в черквата Св. Димитр, дето се извършва литургията. Естественно, сърбите си обясняват тая българска упоритост така, както се следва и си земат акт от нея.
На 23 юни, веднага след обявяване на междусъюзнишката война, сръбската власт поканва всички градски български свещенници и първенците от гражданите в двора на черквата "Св. Димитър" и поканва всеки българин да подпише, че се признава за сърбин. При това заявява се открито, че в случай на отказ всеки рискува не само с имота си, който ще бъде конфискуван, но че тогава държавата не гарантира нито неговата сигурност, нито оная на семейството му. Под влиянието на такива внушителни заплашвания неколцина граждани слагат подписа си: но това не попречва на властта да арестува и тикне в затвора и тях заедно с всички, които отказали да подпишат. Броят им скоро нарастнал до 300 души, когато били докарани тук по същата причина и най-видните селяни от околията - всички псувани, ругани и бити за дързостта им да се наричат българи. 99 души от арестуваните се интернират в Митровица; из пътя те са били предмет на тежки обиди, лични оскърбления и заплашвания. Стигнали в Митровица, някой си капитан Гючкович им държал реч, в която ги предупреждава, че ще отговарят с главите си, ако проявят непокорство, а разни чиновници ги одумват, окайват ги и после ги увещават да преклонят глава и се признаят за сърби, като им натякват постоянно за дом, семейство, имот и живот, само за да сломят техния дух.
В Kриворечна-Паланка сърбитe веднага с дохождането си изхвърлили българския надпис над общинското управление, запретили да се споменава името на Царя на Българите, затворили, за търговците българската граница, обрали и сринали всички турски къщи в града, като изпратили всички взети ценности в Сърбия. На всички стоки, донесени от България или останали от турско време, наложили контрибуция в злато сто на сто.
Задължили всички граждани и по-видни селяни да получават сръбски вестници, а българските конфискували, обложили населението с тежки данъци и накарали търговците да водят книжата си на сръбски. На Георги Ширински от с. Кръкля били взети от сръбския полицейски пристав Стево 25 напалеона злато; заплашен със смърт, Ширински забегнал в България. На четвъртия мeсец слeд идването на сръбските войски в Крива Паланка започна се посърбяването на българите под терора на "Черната ръка", ръководена тук от Майор Вулович. Градските свещеници (на брой 6 души), училищният инспекор и петима души учители, с които трябвало да започне посърбяването, били принудени да избягат в България. Двамата бивши войводи от турско време - Яким Беляков от с. Конопница и Трайко Павлов от с. Псача били арестувани. Четниците Теодос Трайков, Йосиф Давитков и Янко Иванов били тоже арестувани и бити и, понеже не се признавали за "прави срби", към което били принуждавани, закарали ги в Скопския затвор. С тях заедно бил закаран и Кирил Якимов от с. Псача - и тримата обвинявани като членове на българската революционна организация. Семействата на всички избягали граждани и селяни, повече от 700 души, били събрани в правителствения дом и тикнати в затвор. Зданието на III-класното и основно българско училище е било обърнато на казарма, дeто квартирували 75 души сръбски войници.
При подкачване на междусъюзнишката война по-видните граждани, на брой 56 души, са били изпратени на заточение в Прешово. От селяните заточени са били повече от 200 души.
Прeз сръбския режим в Паланешкия край сa били извършени следните политически убийства над българи от страна на органите на сръбската власт: Стефан Гогов от града, след като са му взели 300 наполеона в здато, Деян Пешев, Яким Иванов и Стоян Митев от с. Кръкля; Анчо Павлов и Яким Трайчев от с. Муждивяк; Апостол Бакалски от с. Патралица; Иосиф Спасов от с. Длъбочица; Петре Атанасов от с. Бащево; Стефан Меджир, Митю Стоянов, Митю Якимов, Станойко Стефанов, Доде Якимов и Николай Спасев от село Подържикон и други.
Слeд настаняването на сърбите в Малеш първата им работа била да приберат оръжието. За тази цел заловени били всички незабегнали по-видни дейци от турско време и ги подложили на изтезания. След това турнали ръка па черквите и училищата, като унищожили всичко, което говори за българския характер на този край. През 1914 г. Черната ръка започнала с изтреблението на бивши членове на революционната организация. Първи жертви били бившите войводи Павле Дудуков от Берово и Странджата от Ратово. След най-безчовечни изтезания и двамата били живи хвърлени в един бунар в Пехчево. Подплашени от тая варварска постъпка, всички бивши дейци забегнали за България. Озлобени от това, сърбите изляли яда си върху семействата на забегналите, като ги подложили на хули, преследвания и интернирвания. Терорът се усилва, когато сръбските власти организирали специална терористическа чета, с цел да унищожава всеки събуден българин отъ околията, първа жертва на която станал Димитър Георгиев. Но скоро се видяло, че четата не е била достатъчна да се справи с предизвикания и принуден към самозащита българин от Малешевско, който почнал да реагира срещу силата със сила (вж. четитe). Тогава "Черната ръка" издействувала на този kрай и редовни сръбски войски под началството на двама майори. Войската блокирала селата (март 1915 г.), събрала всичкото мъжко население от 12 до 80 годишна възраст в общинските управления и след двудневно държане без хляб и вода, отделени били по особен списък всички бивши организационни ръководители, четници и куриери, а останалите освободили. От арестуваните унищюжени били следните:
От Пехчево - Георги Кьосев, Иван Кьосев, Гаврил Ингилизов и Коле Куюмджията. Тасо Михаилов се самоубил вследствие непоносимите изтезния.
От Берово - Нико Трепов, Ефрем Чиплаков и една попадия.
От Негрево - Иван Китанов, Иван Попов и Иван Рендето.
От Мачово - Арсо Железаров, свещенник Ефтим и Атанас Пехливана.
От Будинарци - Ефтим Кантуров.
От Митрашинци - свещеник Петър.
От Владимирово - Михаил Кържов, Михаил Шуманов, Алекси Соколов, Иван Зърлев и Гаврил Ников.
От Негрево - Иван Китанов, Иван Попов и Иван Рендето.
От Мачово - Арсо Железаров, свещенник Ефтим и Атанас Пехливана.
От Будинарци - Ефтим Кантуров.
От Митрашинци - свещеник Петър.
От Владимирово - Михаил Кържов, Михаил Шуманов, Алекси Соколов, Иван Зърлев и Гаврил Ников.
Освен тези жертви, пребити са били от бой: Ефтим Ингилизов от Пехчево, Тимо Ников от Берово и Иван Брашнаря от Владимирово. Последните двама са били отвлечени от сърбите; от тях Иван Брашнаря починал в Призрен.
След Валандовския бунт (вж. Динамитните атентати) в Малеш се прибрали някои от четите. Това дало нов повод на побеснелите сърби да продължават инквизицията и унищожението на Малешевско. Новопристигналата сръбска войска се настанила на 20 март два километра вън от с. Владимирово в местността "Манговица". На другия ден от пристигането си войската блокира селото и залавя всичкото мъжко население без разлика на възраст. Три дена не са допуснали нищо живо да излезе от селото. И добитъка е бил оставен без храна и вода. Започнали изтезанията. На мъчениците са били връзвани ръцете и краката заедно, а след това са били стягани с нарочно приспособени дървета, като менгемета. От силните стягания мъчениците не са могли да издават никакъв глас, а само един вид подземно стенание. На мнозина от стяганите се пукнали търбусите и е текла вряла пот от главите им. Мъчението продължило до 31 март. От изтезанията умрели са: свещеник Иван Мицов Зърлев, на когото едното око изпръснало вследствие мъките; свещеник Иван Мирчев, Лазар Бакалов, Наце Кръстев, Мите Кърлан, Мите Кушов и Иван Чаушов. Част от останалите живи били освободени, а другите закарани в Берово, дeто лежали още една седмица в затвор. От послeднитe задържан бил Коле Еринин, отвлeчен при отстъплението на сърбите и загинал. При отстъплението на сърбите от Малеш убит бил и Атанас Фичоров. Гробовете на загиналите са били открити едва след дохаждането на българските войски.
Във Велес, тоя голям град с население пропито с бодър български дух, сърбите не пропуснаха нито едно от своите средства за угнетяване и денационализиране, употребени от тях в другите градове на страната. Но и тук, както в останалите градове, нито едно от тия средства не мина без отпор и съпротивление от страна на жилавия велешанин.
Затвориха се българските училища, за да се отвори сръбско, велешани предпочитаха да плащат глоби, но не и да пращат там децата си, а децата, на които бащите не били в състояние да плащат глобите, принудени да се запишат в сръбското училище, често са изпълвали училищните стени с виковете „ура" и с песни, като „Шуми Марица" и други, за което са си привличали наказанията от страна на разядосаните си учители. В черквите във Велес се забрани българската служба, българската проповед. Българският митрополит, подкрепен от своето възмутено паство, се застъпва и енергично потестира пред властта за извършеното посегателство. И когато митрополитът бива арестуван, а по-късно и екстерниран в България, велешани бойкотират срьбската служба: беловласите старци от града предпочитат да си четат молитвите у дома, отколкото да се молят на сръбски. Българските национални праздници се зачеркват от сръбския календар, като се внушава от сръбска страна, че за напред национален праздник трябва да се счита „Свети Сава".
Българите от Велес, обаче, не се обаждат никак на сръбската покана на отпразднуването на тоя праздник, а чакат 11 май, праздникът на българските просветители, общият всенароден праздник. И когато сърбите запрещават това праздненство и нареждат да се отвори тоя ден чаршията, празднично пременените велешани стоят пред затворените си дукяни, мълчаливо, но гордо протестираики по тоя начин против несвестните посегатели върху българската съвест на гражданите. На следната година сръбската власт, за да прибере богомолци в заетата от сърбите българска черква, разрешава отпразднуването на „Св. Св. Кирил и Методи", но българите си го отпразднуват без никой от тях да отиде в черква.
Могли ли са сърбите да понесат тия прояви на българска упоритост от страна на Велешките граждани? - Разбира се, не! И те започват да търсят „подстрекатели," произвеждат обиски по българските къщи, арестуват ,,сьмнителни" граждани - а такива са всички за тях - изтезават ги и оковани в тежки вериги, изпращат ги с десятки да гният в Скопския затвор в продължение на цяла година, след което ги осъждат на доживот затвор. (За участта им вж. ,,Отстъплението на сьрбите от гр. Скопйе).
Но не са само тези средствата на сръбската мнителност и жестокост, които са били прилагани във Велес и не само тези са жертвите им. След 9 часът вечерта в никоя къща не трябва да гори лампа, и дойката в тъмно трябва да храни своето бозайниче, или да наглежда своя болник.
Инък сръбски агент, добрал се крадешком, хлопа на прозореца зловещо и всява паника в сърцата на домочадието. Паниката между населението, обаче, е била ужасна, когато настръхнали Велешани почнали таинствено да се питат за злокобната участ на този безследно загинал, оня незабелязано изчезвал гражданин, каквито са случаите с поп Иван Аврамов, попъ Лазар Трайчев Андов и поп Петър Андреев. Жертвите след като са били зверски изтезавани, после били закаляни и хвърляви в реката. Сръбското училище е било инквизиторското място, дето кървавите петна по стените свидетелствуват за чудовищните дела на сърбите. Екзекутори са били членовете на грозната ,,Черна ръка".
Във всичките тия места нямаше никакъв бунт, за да бъдат тъй наказвани някакви бунтовници. Но сърбите просто изтребяваха българи. А тези последствия, ако не бяха проявили своето бунтовничество, вероятно, можаха да го сторят ... Прочее, от предвидливост и за самосъхранение сърбите с повод или без повод, трябвало да убиват...
* Научавайки за този позорен случай, Иван Вазов написва стихотворението " Па шта си ти?". През 1934 г. в Марсилия крал Александър I е ликвидиран от Владо Черноземски.
***
Педесет и шест години премолчувањe на вистината
Педесет и шест години премолчувањe на вистината
МАКЕДОНСКО ДЕЛО 11 ФЕВРУАРИ 2000
Александар Бонев
Кирил Григоров Прличев е роден на 1.3.1875 г. во Охрид. Тој е син на Григор Ставрев Прличев и Анастасија Узунова. Кирил Прличев умира во Охрид на 9.2.1944 година. Како ученици во југословенските социјалистички манастири учевме за преродбеникот Григор Прличев, при што, за комунистичката власт беше најважно учениците да знаат дека мајка му на Григрр Прличев измеќарувала по богаташките куќи за да го одгледа својот син. За Григор Прличев учевме дека е син на многу сиромашни родители, дека татко му го изгубил уште како дете, та останал на грижата на мајка си и својот стар дедо, дека сестра му станува слугинка за да го одгледа. Во комунистичкото разубавување на вистината. за Григор Прличев можевме да знаеме дека се оженил со Анастасија Узунова, но не требавде да знаеме дека тие имаат син.
Дали синот на Григор Прличев не заличи на својот татко и бил анонимен и незначаен лик, којшто со ништо не заслужил да биде спомнат пред учениците, студентите и целокупната македонска јавност, макар само како факт дека нашиот преродбеник Григор Прличев имал син?
Деновиве, по повод отворањето на новоизградената спомен-куќа на Григор Прличев, пошироката македонска јавност имаше можност да слушне дека на отворањето присуствувале и потомци на Григор Прличев, неговите внуци Кирил и Григор.
Зошто во СФРЈ пред македонската јавност беше премолчувано дека "најистакнатиот македонски преродбенски поет од XIX век, лавроносецот Григор Прличев имал син? Одгрворот на тоа прашање секако треба да се бара во револуционерната, општествено политичката, учителската, книжевната дејност на Кирил Прличев.
Револуционерна дејност
1894 - член на таен ученички револуционерен кружок во Солун.
1895 - четник во четата на дедо Стоју војвода.
1896 - делегат на оснивачкото собраниена ВМРО, раководител на Воденската и М'гленската околија.
1898 - заради учество во политичкото убиство на србоманот Грданов во Охрид (егзекутиран од Методи Патчев), Кирил Прличев лежи во затворите во Охрид и Битола.
1901 - член на ЦК на ВМРО во Солун.
1902 - член на градското раководно тело во Прилеп.
1902 - секретар на Задграничното преставништво на ВМРО, раководено од Гоце Делчев и Горче Петров.
1903 - учесник во Илинденското востание како војвода во обединетите чети под општо раководство на Христо Чернопеев.
1903-1905 - секретар на Задграничното претставништво на ВМРО, раководено од Христо Матов и Христо Татарчев.
1915-1921 - секретар на Задграничното претставништво на ВМРО, раководено од Тодор Александров и Александар Протоѓеров.
1921-1925 - извршител на должноста задграничен претставник на ВМРО.
1921-1931 - задграничен претставник на ВМРО, раководено од Ванчо Михајлов.
Општествено-политичката дејност
1894 - основоположник и секретар на ученичкиот сојуз во Солунската бугарска машка гимназија.
1903 - секретар на "Благотворително дружество" во Софија.
1908 - секретар на " Сојузот на бугарските конституциони клубови" во европејска Турција, т.е. Македонија.
1911 - секретар на "Управното тело на Учителскиот сојуз".
1923 - член и основател на "Македонскиот научен институт" во Софија. Член на Бугарската секција на Паневропскиот сојуз. Член на Масонската ложа "Светлина".
1935-1944 - директор на бугарскиот "Институт за слепи".
1942 - како директор на бугарскиот "Народен музеј " во Охрид, го открива гробот. на Свети Климент. Член-основоположник на фондацијата "Свети Климент" во Охрид.
Учителската дејност
Учител во градовите: Воден, Прилеп, Цариброд, Солун, Софија и Стара Загора.
Училишен инспектор во градовите: Воден и Солун.
Директор на пансионот за сираци во Софија.
Книжевната дејност
1896 - Воден, редактор на весникот "Борец".
1913 - Солун, редактор на списанието "Искра".
1916 - Скопје, редактор на списанието "Родина".
1922 - Софија, редактор на списанието "Македонија".
1930-1931 - редактор на весникот на ВМРО "Свобода или смрт". Соработник на речиси сите весници и списанија на "македонските Б'лгари" и соработник на многу софиски весници.
Автор на:
"Ср'бскија режим и револуционата борба в Македонија 1912-1913 година",
"Ср'бските жестокости в Македонија 1912-1915 г.",
"Македонците в културно-политическија живот на Б'лгарија - 1918",
"Истината за кризата в'в ВМРО-1929" и др.
Поет - Некои од неговите стихови се публикувани во в. "Право(1895г.)."
Преводувач- владее: француски, германски, грчки и латински. На бугарски преведува дела на: Волтер, К. Маркс, К. Кауцки, Ц. Милс, Г. Брандес, Г. Жули и др.
(Краткиот опис на импозантната дејност на синот на Григор Прличев и Анастасија Узунова е препишан од книгата: "Триесет и шест години во ВМРО - спомени на Кирил Прличев", Софија -1999г.).
Кирил Прличев, исто како неговиот татко, себе си се смета за Бугарин од Македонија. Целата импозантна дејност на Кирил Прличев е посветена на борбата и слободата на "македонските Б'лгари". Токму затоа, како комунистички морално-политички непогоден син на "најистакнатиот македонски преродбенски поет од XIX век", Кирил Прличев во југокомунистичката пропаганда е премолчуван и третиран како непостоечка личност.
Во учебникот за втори клас на средните училишта: "Преглед на литературата со примери", издаден во Скопје 1971 година, на страна 370, во врска со националното чувство на "наjистакнатиот македонски преродбенски поет од XIX в., лавроносецот Глигор Прличев ", Блаже Конески пишува: "Со тоа штo, ослободувајќи се од грчкото влијание, ја прегрнал бугарштината - тој не станува ни за малку поодалечен од нас, тој со ништо не ни се противставува, ниту пак одговара тој пред свеста на нашето време, кога е македонската нација веќе оформена, а одговара пред повелбите на својата доба, кога допрва нашето ослободителцо движење се оформуваше и требаше да ги бара своите патишта. Во тоа свое време, при оние услови во кои живееше, пред оние задачи што му се поставуваа - Прличев се покажа достоен народен син".
Тука имаме една парадоксална ситуација во комунистичката интерпретација на историските ликови од македонското минато. Пренебрегнувајќи го фактот дека и таткото и синот со еднаков занес ја прегрнуваат бугарштината, таткото Григор Прличев во комунистичката пропаганда е прифатен и славен како македонски "достоен народен син ", а синот Кирил Прличев, во комунистичкото шминкање на вистината недостоен ниту како најобичен син на својот славен татко.
Еднаков комуниетички однос имаме и кон двата сина на легендарниот Питу Гули, коишто загинуваат како телохранители на Тодор Александров. Третиот син на крушевскиоу војвода Питу Гули, Стериу Гули, бугарската фашистичка окупација ја доживува како ослободување, станува водач на контрачета и кога влегуваат партизаните во Крушево се самоубива во една кафана, кажувајќи: "зарем пак ќе не гази српската чизма". - "Глас", бр. 7. стр.47)
Во погоре спомнатото толкување на Блаже Конески, нема значение самиот чин на прегрнување на бугарштината од страна на Григор Прличев, туку најзначајното е времето во коешто тоа се прави.
Таткото Григор Прличев ја прегрнува бугарштината многу време пред да биде усвоено становиштето на Коминтерната дека постои македонска нација, додека синот Кирил Прличев, не само што не се вклучува во југословенското народноослободително движење, туку цврсто ја прегрнува бугарштината и по проѓласувањето на АВНОЈ-ска Југославија.
Кирил Прличев умира на 69 годишна возраст, на 9.2.1944 г. во Охрид, шест месеци пред одржувањето на Првото заседание на АСНОМ. Ймајќи ги на ум неговите 36 активни години во ВМРО, Кирил Прличев кон "Решенијата на Второто заседание йа АВНОЈ" најверо јатно би се однесувал слично на поведението на основоположникот и прв претседател на ЦК на ТМОРО, Христо Татарчев, или членот на Главниoт штаб на Илиндейското востание, Атанас Лозанчев. (Првиот претседател на ЦК на ТМОРО, д-р Христо Татарчев умира на 5.1.1952 г. во Рим, никогаш неподржувајќи ја лагата дека: "во Титова Југославија се остварени заветите на Гоце Делчев и Јане Сандански".
Членот на Главниот штаб на Илинденското востание, Атанас Лозанчев не ја прифаќа АСНОМ-ска Македонија и со перо пред ме ѓународната пйлитичка јавност се искажува против создавањето на АВНОЈ-ска Југославија. А. Лозанев умира октомври 1944 г. во Софија).
Ако Кирил Прличев поживееше во Титова Југославија веројатно би ја имал судбината на братот на претседателот на Крушевската република, Никола Карев, (Горги Карев, осуден на пет години затвор како "соработник на бугарскиот фашистички окупатор ", по издржуванjeто на казнатa, убиен во Титово Идризово) или, пак, судбината на гемиџијата Павел Шатев (умира од глад "во домашен притвор") или, пак, судбината на илинденецот Панко Брашнаров (убиен на Голи Оток, независно од тоа што го отворил Првото заседание на АСНОМ).
Вистината за синот на "најистакнатиот македонски преродбенски поет од XIX век, лавроносецот Глигор Прличев", денес дејствува шокантно, замајувачки. Таа не би имала такво дејство, ако не беше премолчувана закопана во окрвавените темели на комунистичката вообразена реалност како основа врз којашто требаше да се реализира Титовата идеја "за по добра и посреќна иднина". За жал, и по речиси една деценија од раздружувањето од СФРЈ, веќе како одамна оформена нација, во соочувањето со непријатните вистини од нашето минато имаме бурен отпор кон разоткривањето на комунистичките тајни, кое нешто, непријатните вистини ги прави уште поболни и уште повознемирувачки.
За да стане некоја единка здрела, интегрирана личност, а не да остане расцепкана личност, таа треба да биде способна да ги носи и интегрира во себе и непријатните, вознемирувачки содржини и сознанија за себе. Оттука, е неприфатливо поведението на тие што се спротиставуваат на разоткривањето на комунистичките тајни, а при тоа себе си, од заблуда или лицемерле, се рекламираат како единствени заштитници на честа и угледот на македонската нација. Аналопно на тоа, на колективен план, таквото комунистичко историско пуританство е пречка на вистинското национално созревање и интeгрирање на еден инаку веќе правно и политички конституиран народ.
