УЖАСЯВАЩ РАЗКАЗ ЗА ТРАГЕДИЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ВОЕННОПЛЕНИЦИ В ГЪРЦИЯ СЛЕД МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА, 1913 Г.
Войните, които Отечеството ни води през отминалия ХХ век, завършиха катастрофално за народа ни. Освен откъснатите големи части от българската територия с населяващите я наши сънародници, в ръцете на враговете останаха и значително число военнопленници и заложници. Ако смятате, че комшиите ни се съобразяваха с международните военни конвенции за воденето на военните действия и отнасяне към пленниците и мирното население, грешите. Пребиваването в плен и в заложничество беше една ужасяюща мартирология, до която нашите изследователи не смееха да се докосват. А поради българското мълчание страната ни беше обвинявана в какви ли не прегрешения и издевателства над чуждоезичното население в местата, където се водеха военни действия.
Карнегиевата анкета не само показа истинския образ на противниците ни през Балканските войни, но и заклейми престъпленията на довчерашните ни съюзници и съвзелия се от уплахата турски аскер и башибозук, преминал в настъпление дори в старите предели на България.
Въпреки че анкетата бе отпечатана и престъпленията на съседите ни бяха заклеймени пред цивилизования свят, първата национална катастрофа беше узаконена в Букурещ на 28 юли 1913 г. Приказките, че не може да се говори за национална катастрофа и че България била излязла от войната с териториални придобивки, са празни думи. Отпочиналите по време на Балканската война гръцки войски лесно завладяха срещу малобройната българска войска териториите от Егейска Македония, населени с компактни маси българско население, и го подложиха на пълно унищожение и прогонване, като родните градове и села бяха опожарени. Придобитата по Букурещкия договор Западна Тракия само за няколко седмици бе обезбългарена от съюзените гръцки мародери и турски башибозук. Гъсто населените от българи територии в Гюмюрджинско бяха разорени и богатите български села и градове бяха първо разграбени и след това опожарявани. Същото стана и в Източна Тракия. Преди да попадне в територията на България, град Струмица и околността му бяха подпалени и разорени от гърците, като останалото живо население побягна към останалите свободни български територии. За сръбските злодейства във Вардарска Македония документите и фактите са също категорични. И тук народът ни е подложен на зверско изтребление и жестока денационализация. Спасиха се само тези, които успяха да побягнат и се доберат до свободните български територии. Румънските лешояди, дегизирали се като „миротворци”, заграбиха и присъединиха към подарената им през 1878 г. от Русия Северна Добруджа и богатата Южна Добруджа и с най-вече с руска подкрепа също започнаха физическо изтребване и жестока денационализация над изпадналите в беда наши сънародници. Дори техните историци публикуваха дебели псевдонаучни томове, доказвайки румънския характер на Добруджа, а една развратна бивша румънска кралица си построи резиденция в нашия Балчик, където и днес северните ни съседи все още ходят на поклонение и ронят сълзи от умиление.
А каква злощастна съдба постигна българското население от Егейска Македония. То е клано и осакатявано, а тези, които са оцелели, са изпратени или на заточение по гръцките острови, или издавени в морето. Тези ужасяющи безчинства трябва да се познават, за да знаем миналото си и да имаме отворени очи към собствената си съдба като българи. Разбиването на Солунския гарнизон през юни 1913 г. слага началото на гръцкия поход на север през българските градове и села, след като Кобургготският престъпник и неговите български слуги и царедворци не бяха осигурили защита на мирното население. Следват страшните дни и нощи за Кукуш, за Демир Хисар, за Сяр, за Енидже Вардар и за други цветущи до този момент български центрове. Ужасяющи са разказите за клането на българите в Серската девическа гимназия, клани от гърци и власи-гъркомани като животни. Нищо не може да изтрие от съзнанието ни писъците на изнасилваните жени и деца от гръцките скотове. Пък и те сами си ги описват, даже се хвалят с това в заловените писма. Но и тази позорна дейност не успяват да довършат, тъй като остават за свидетели недозакланите българи, чиито разкази са отпечатани в Карнегиевата анкета и в книгите с разкритията на проф. Любомир Милетич. Същата съдба сполетява и тракийските българи, които попадат под гръцко-турските издевателства и безчинства, защото и там българската войска е малобройна. Вероятно трябва да е бил луд българският коронован престъпник или някаква друга причина трябва да има, за да даде заповед за започването на Междусъюзническата война, след като няма никаква предварителна военна подготовка. Днес българските историци славят паметта му и се чудят къде в свещената българска земя да бъде погребан този недостоен и престъпен владетел, който през 1918 г. е изгонен позорно от най-близките си политици от правителството на Александър Малинов. Правителството на Андрей Ляпчев не му разрешава през 1930 г. да присъства на сватбата на сина си - цар Борис ІІІ, а през лятото на 1943 г. пък правителството на проф. Богдан Филов също не разрешава да присъства и на погребението му. Едва ли е минавало и през ума на Кимон-Георгиевото правителство да повика Фердинанд да запали свещ над неизвестния гроб на другия му син - принц Кики, осъден и гръмнат от Народния съд през 1945 г. И по-горе го казах, а сега и ще го повторя, че се чуват и гласове на историци-професионалисти, че България е излязла от Балканските войни с нови териториални придобивки и не е загубила от старите си територии с изключение на Южна Добруджа. А къде отидоха българските земи и народ в Македония, Тракия и Беломорието, а конекрадците от Влашко не успяха ли да присъединят към грабната през 1878 г. Северна Добруджа и останалата част от българската житница и люлка на българската държавност?! А не бяха ли откъснати през 1919 г. и присъединени към ограбеното през 1913 г. и Западна Тракия, Западните покрайнини и Струмишко? Нима ние днес измислихме тези две национални катастрофи, а не дедите ни, които гинеха по фронтовете, и с тези думи определиха българските трагедии, които се разиграха през 1913 и 1919 г. и на които главен творец е Кобургготската лисица, за когото още Стефан Стамболов беше предсказал, че ще разкатае майката на България. А репарациите с астрономически цифри нима не ги плащаше този народ и нима те не ни бяха завещани от този „просветен монарх”? А това, което не беше доизклано и изгонено от народа ни в Гърция, беше прогонено с българо-гръцките преселнически спогодби. А за сплашване на двоумящите се българи беше проведена показната акция и разстрел на мирните селяни от Търлис, които бяха завързани и избити с картечница по подобие на клането над българите в с. Гарван. По такъв начин се ускори ходът на преселението, тъй като трябваше да се освободи място и територия за гръцките несретници, прогонени от турците след малоазийската катастрофа, и за изгонените гърци от Русия. Малко са случаите от човешката история, когато един народ е подложен на изтребление само заради етническата си принадлежност, нещо, което сполетява сънародниците ни в Тракия и Македония. Не се чудете защо са толкова много бежанските квартали из селата и градовете на цяла България. Там живеят потомците на недоизкланите българи и когато някои от българите поискаха да се върнат след падането на режима на полковниците в Гърция, не им беше разрешено, а само на гръцките политически емигранти-комунисти. Мой близък, който и днес живее в Австралия, отиде в родното си Гумендже благодарение на австралийския си паспорт, но преди да замине, си остави всичко, уличаващо го, при мене и се сбогувахме, като че ли няма повече да се видим. Но слава богу - завърна се! В Гърция можеш да бъдеш всякакъв, дори и помак, и каракачанин, но не и българин. Погледнете правните дефиниции за геноцид и сами определете под какъв режим са поставени в миналото и днес българите в земите на българските първоучители св. св. Кирил и Методий. А режимът спрямо българите в омразната на гърците бивша Югославска република Македония е идентичен с гръцкия спрямо недоубитите българи.
От лятото на 1913 г. България беше изправена пред страшното изпитание да се възстановява след жестокото поражение и сполетялата ни национална катастрофа. Но това не беше всичко. В ръцете на съседите ни останаха изпадналите в плен войници и офицери заедно с отвлечени мирни българи.
По-долу ще прочетете една книжка, която днес не бихте могли да откриете не само в големите български библиотеки, а и в антикварните книжарници. Вероятно са малко и тези, които я притежават в личните си библиотеки. Като че ли някой бе заинтересован гласът на истината да не стигне не само до сънародниците ни, но и извън България. След излизането на книжката срещу автора й Владимир Сис са организирани три атентата в София, а по-късно успяват да го принудят да замлъкне и да изгние по скалъпени нелепи обвинения в чешките затвори. Като че ли са толкова много благодетелите и приятелите на България, та и неговото име лека-полека бе забравено.Преди да прочетете сърцераздирателния разказ на изтъкнатия приятел на народа ни, чешкия публицист, журналист и учен Владимир Сис, би било хубаво да си припомните новелата на големия наш писател Емилиян Станев „Крадецът на праскови” и на вече принадлежащия на класиката в нашето кино едноименен филм с Невена Коканова и сърбина Раде Маркович. Филмът бе класиран като един от най-добрите български филми на всички времена и се върти непрекъснато по сърбоманските български телевизии, а новелата се изучава в училище и в университета и българската простотия се умилява и плаче над съдбата на този „изстрадал” сръбски учител, попаднал в „лапите на българската военщина”. По-добре поплачете над съдбата над сънародниците ни, избити или измъчвани в ръцете на комшиите ни, православни християни, а после над чуждия гроб. В интерес на истината трябва да се отбележи един важен факт, който вероятно родните ни многознайковци и сълзливи читатели и зрители едва ли знаят. Международните червенокръстки и др. институции признават поне това на България, че е изпълнявала стриктно Женевските спогодби по отношение на военните действия и военнопленниците. Дори в онези военни години излиза от печат на френски език една немалка по обем книга с писмата на чуждите военнопленници, попаднали в български плен, до семействата им. Четете и сравнявайте с разказите на дедите си и вижте дали българските военнопленници са можели да пишат до семействата си и да получават писма и колети и после ругайте народа си!
Тук ви поднасяме забравената книжка от благородния чех „Гробовете на Трикери”, показваща отношението на гърците към българските военнопленници и свидетелство за незачитането на международните конвенции относно третирането им. Този въпрос в българо-гръцките отношения съществува в периода на войните на два пъти - през 1913 г., след Междусъюзническата война, и след 1918 г., в резултат на Солунската конвенция, с която България излиза от Първата световна война. Създадените военнопленнически депа-лагери и третирането на българските военнопленници е и извън всички хуманни норми.
Военнопленниците са избивани, осакатявани, лишавани от здравни грижи, храна и вода, използвани са за робски труд, имената са им заменяни в регистрите с гръцки, за да не бъдат открити от инспектиращите международни благотворителни и червенокръстки комисии.
Задържани са в разрив с договорите и спогодбите, въпреки че там е регламентирано тяхното освобождение. Особено разтърсващ е разказът на Владимир Сис, който заради обичта си към българския народ по-късно ще заплати с живота си като „чешки фашист” в чехословашките затвори. През 1958 г. умира в затвора Леополдов. Към него ние, българите, трябва да храним най-добри чувства, тъй като той, освен че е блестящ журналист и общественик, прави сериозни приноси в българската историческа наука и многократно издига глас в защита на страната ни, която той чувства като втора родина. Без да го включвам тук, искам да припомня и за смразяващия кръвта разказ и на българина Димитър Доденов, който попада в ръцете на гръцките сатрапи и преминава във всичките техни лагери, депа и затвори като военнопленник от армията на Таяр паша. Тук ешелоните на смъртта водят към континентална Гърция и към егейските острови. Доденов прави списък и на укриваните български военнопленници от гръцките власти и описва нечовешките мъчения и режим, на който са подложени българските и турските военнопленници. Той показва промяната в отношението на гръцките власти към турските военнопленници след катастрофалното поражение в Мала Азия, което им нанасят турските войски, командвани от Мустафа Кемал паша. Той е затворник в крепостта Паламида и срещу прозорчето на неговата килия стърчи бесилката и гилотината, на които свършва животът на много български военнопленници. От неговите разкази ставате свидетели на това как пияни гръцки войници стрелят безразборно на месо срещу българските военнопленници, превозвани в конски вагони без вода и хляб. Ако читателят търси и художествени достойнства в тези ужасяющи разкази от гръцкия пъкъл, той ще ги намери както в разказите на Вл. Сис и Д. Доденов, така и в описанията на ген. Велизар Лазаров, комендант на българския гарнизон в Солун („Българският гарнизон в Солун през 1913 г.”), и на войника Георги Савчев („В гръцки плен”). Г. Савчев ни прави свидетели не само на доброволното попадане в гръцки плен, тъй като изпълнява заповедта на висшите си офицери да се предаде на противника след подписаната спогодба през 1918 г., и после описва бягството си от плен, където той и останалите му другари българи са поставени в робски условия. За нечовешките условия на живот на българските военнопленници в Сърбия и Гърция свидетелстват и сърцераздирателните писма на председателя на Дружеството за освобождение на военнопленниците Димитър Мишев до международни организации. А за читателите искам да припомня, че Мишев е баща на двама синове, загинали за освобождението на българите - единият в Тракия през Балканската война, а другият в Македония през Първата световна война. Д. Мишев е и редактор на книжката на Вл. Сис. Ужасяющата съдба и гавра с нашите сънародници, попаднали в ръцете на сърби и гърци и то не на бойното поле, досега като че ли е нарочно избягвана тема както в художествената ни литература, така и в театъра и киното, с изключения може би на забравената днес пиеса на Константин Мутафов и на направения по нея филм-трагедия в края на 20-те години на миналия век „Пленникът от Трикери”. А числото на българите, останали в заложничество и плен само след 1918 г., наброява над 140 000 българи и победителите не спазват клаузите да бъдат освободени всички български заложници и военнопленници след подписването на Ньойския мирен договор (27 ноември 1919 г.).
Документалните разкази за избиването на българските войници и офицери от Солунския гарнизон през юни 1913 г. разкриват също една неизвестна и трагична страница от българо-гръцките отношения. След разбиването на гарнизона са подложени на грабеж, поругаване и безчинства българските гимназии в Солун, Солунската българска митрополия, читалище, църкви и български квартали.
***
НО КОЙ Е ВЛАДИМИР СИС?
Роден е на 30 юни 1889 г. в Маршов, Моравия, в семейство на учител. Учи в Маршов и в гимназията в Бърно. Още в гимназията започва да членува в Младочешката партия на Карел Крамарж, но е разкрит от австро-унгарските власти, арестуван е и изключен от гимназията през 1908 г. През 1909 г. успява да избяга от затвора и се прехвърля в Германия, където започва да следва археология в Лайпциг. Още като студент посещава Балканите и обикаля Гърция, Сърбия, Албания, България и Турция, като започва да сътрудничи на сп. „Младоболеславске листи” и на в. „Народни листи”. Занимава се с проучвания в областта на античната и славянската палеография и археология и посещава Атон, Синай и Ерусалим и участва в археологически разкопки на остров Самос, Халкидики и Александрия. От 1912 г. живее в България. Тук се сближава с водача на ВМОРО Тодор Александров и с известните български публицисти Данаил Крапчев и Григор Василев. Поддържа тесни връзки и с проф. Иван Мърквичка. Вл. Сис участва в Балканските войни (1912-1913) и в Първата световна война (1915-1918). Още в началото на Балканската война е включен в Австро-унгарската червенокръстка мисия като помощник-санитар, която е прехвърлена в Димотика и Дедеагач. Същевременно изпраща и своите кореспонденции за героизма на българския войник от фронта за в. „Народни листи”. След приключването на войните започва един от най-активните му творчески периоди. Поддържа личния си дневник, който публикува през 1914 г. в Прага под заглавието „Критичните дни на България” (отпечатан на български език едва през 2005 г.). През същата година издава и сборника си с разкази от войната „Ние”.
Владимир Сис като военен кореспондент, София, декември, 1912 г. Представяйки се пред гръцките власти като немски археолог, успява да посети и остров Трикери, където са били прехвърлени с цел да измрат българските военнопленници от Междусъюзническата война.
През същата 1914 г. книгата му „Гробовете на Трикери” излиза от печат като приложение на сп. „Народ и армия”. 1914 г. се оказва наистина много плодородна за Сис. Почти едновременно в Швейцария и Прага излиза книгата му „Македония”, в която отстоява българския характер на областта и на населяващото я население, от която само една малка и незначителна част е преведена на български език. През Първата световна война Вл. Сис е доброволец и служи в 7-а Рилска дивизия. Освен че е по бойните полета като български войник, Владимир Сис активно се включва и в борбата на своя народ за независимост и възстановяване на самостоятелна чешка държава. По тази причина си навлича гнева на австро-унгарските власти, но намира закрила от правителството на д-р Васил Радославов, като е командирован с група учени от БАН и Софийския университет да проучва българските старини в Македония.
Корица на книгата на Владимир Сис "Гробовете на Трикери", издание на сп. "Народна армия" с редактор Дим. Мишев, 1914 г. (фотографията е от личния архив на Владимир Сис - гробът е на ефрейтор Минчо Кинов).
В края на 1918 г. участва в учредяването на Дружеството за българо-чехословашка взаимност в София, на което е избран за секретар, а през 1924 г. участва в създаването на дружеството и в Прага, където отново е избран за негов секретар.През 1921 г. Вл. Сис се завръща в Чехословакия.
Публикува още книгите си „Ян Хус” (1915), „Нови Балкани” (1922), поредицата от статии „Писма от България (1919), „Кореспонденцията на д-р Константин Иречек с Марин Дринов” (1923), Българо-чешки речник (1924), работи върху книгата си „История на България от Освобождението до наши дни” и сътрудничи на чехословашки и български вестници и списания, в които се изявява като един от най-авторитетните и сериозни защитници на българските интереси, и то рискувайки да си навлече гнева на просръбски настроените чешки политици и държавници. Като един от най-добре запознатите чехи с историята на България и на ВМРО Вл. Сис е призован като свидетел във втория процес в Табор (1924) срещу Йордан Цицонков, терориста на организацията, който изпълня смъртната присъда над земеделския водач Райко Даскалов в Прага. В показанията приятелят на България и на Тодор Александров отстоява отново българската истина и публично свидетелства за сръбските жестокости над българското население в Македония.
В Чехословакия Вл. Сис продължава да работи като журналист и публицист, като сътрудничи на сп. „Чехословашки обзор” и редактира в. „Народни листи”, като подготвя специалния брой на „Народни листи”, посветен на България. През 1929 г. е поканен да участва в честванията по случай 1000-годишнината от смъртта на цар Симеон, като пътува из цялата страна и изнася десетки сказки за българската история и за българо-чешките връзки през вековете. Работи усилено и върху биографията на големия чешки политик д-р Карел Крамарж. А от 1939 г. е избран за заместник-председател на Чехословашкия национален журналистически съюз. По време на немската окупация участва в некомунистическата съпротива, като поддържа връзки с чехословашкото правителство в Лондон. Популярното име на големия демократ и журналист се оказва пречка пред окупаторите да го преследват, но е спрян издаваният от него вестник „Народни листи”.
В Чехословакия Вл. Сис продължава да работи като журналист и публицист, като сътрудничи на сп. „Чехословашки обзор” и редактира в. „Народни листи”, като подготвя специалния брой на „Народни листи”, посветен на България. През 1929 г. е поканен да участва в честванията по случай 1000-годишнината от смъртта на цар Симеон, като пътува из цялата страна и изнася десетки сказки за българската история и за българо-чешките връзки през вековете. Работи усилено и върху биографията на големия чешки политик д-р Карел Крамарж. А от 1939 г. е избран за заместник-председател на Чехословашкия национален журналистически съюз. По време на немската окупация участва в некомунистическата съпротива, като поддържа връзки с чехословашкото правителство в Лондон. Популярното име на големия демократ и журналист се оказва пречка пред окупаторите да го преследват, но е спрян издаваният от него вестник „Народни листи”.
Владимир Сис и съпругата му Магдалена Стефанова (Маня), София, 25 май 1916 г.След Втората световна война през 1946 г. посещава за последен път втората си родина - България, като член на чехословашката журналистическа делегация.През 1949 г. е арестуван от комунистическите власти по обвинение в държавна измяна и е осъден на 25 години затвор от чехословашкия държавен съд в Прага. Първоначално, тежко болен, е хвърлен в затвора Валдици, а на следващата година е прехвърлен в най-страшния чешки затвор Леополдов, където умира на 2 юли 1958 г. Реабилитиран е посмъртно на 11 април 1969 г. от Пражкия градски съд. Въпреки това забраната върху неговото име и творчество продължава да тегне и след реабилитацията му както в родината му, така и в България. Огромното му творчество, посветено на България, днес е напълно непознато.
Владимир Сис в македонска носия, София, май, 1912 г.Нямаме никакво намерение с повторното публикуване на разказа на Владимир Сис за трагедията на българските пленници на остров Трикери да ровим в стари рани, но смятаме, че изпълняваме нашия синовен дълг да припомним за саможертвата на дедите си, страдали и намерили гибелта си в ръцете на тези варвари от навечерието на ХХ век. И до днес се шири по света митът за съвременна Гърция като наследник на Античната Елада и люлка на човешката цивилизация, култура и хуманизъм. Смятам, че това е отхвърлено безапелационно, дори само с този кратък и изпълнен с драматизъм и много емоции разказ на благородния чех, името на когото трябва да поставяме редом с имената на Юрий Венелин, Дж. Макгахан, Уилям Гладстон, Джеймс Баучер, Бъкстоновци и Павел Милюков.
Разказът на Владимир Сис публикуваме цялостно без каквито и да било съкращения по неговия превод от 1914 г.
Цочо В. Билярски
Цочо В. Билярски
***
ГРОБОВЕТЕ НА ТРИКЕРИ
(ВЛАДИМИР СИС)
Реших да посетя Трикери много отдавна - още когато бях в София, преди идването си в Гърция. И един ден, когато бях вече във Воло, съобщих желанието си на германския консул. Разбира се, истинската цел на посещението си аз скрих от него. Казах му само, че искам просто да посетя този остров, да видя там манастиря „Св. Богородица” и околностите, дето, може би, ще се намери нещо, което би заинтересувало един археолог, един филолог. Консулът искаше да ме разубеди. В Трикери, обясняваше ми той, са били българските пленници. Много от тях са измрели, труповете са били погребвани на плитко, а някои - останали и непогребани.
Островът сега е гнездо на холерна зараза и всеки, който би стъпил там, ще се изложи на голяма опасност. Съвети - твърди разумни, които все пак не можаха да ме разколебаят. Боже мой, стотини гробове, стотини непогребани мъртъвци - печални затворници, умрели далеч от своя роден край!... Че аз именно това и исках да видя ...
Още вечерта на 11 май, без да слушам съветите на любезния консул, аз наех една малка лодка с платна, която по едно странно съвпадение носеше името на една известна мъченица от древните християнски дни - казваше се „Св. Варвара”. Рано на другия ден, преди да изгрее слънце, бях на пристанището. Един пристанищен стражар, още сънлив, се яви при мене.
- За къде? На Трикери?
- Да, приятелю. На Трикери.
- Че защо?
- Питай германския консул, той ще ти каже - малко грубо и на шега му отговорих.
Стражарят, докачен, важно клати глава: „Не може”. Но веднага един от гребците издигна трицветното германско знаме. Аз бях го заел от консула и видях сега каква неотразима сила и обаяние имаше. То ме освобождаваше от всяко подозрение, даваше ми път. Стражарят отстъпи. „Немец - навярно си помисли той, - никакъв българин не е ...”
Тръгнахме. Вятърът е попътен и лодката с обтегнати бели платна леко и бързо заплува. Излизаме от зaливa, зaд нас се отдалечава и чезне в сините утринни мъгли Воло. Ние сме в открито море - тихо, безкрайно, блеснало на слънцето, южно море. Пътуваме дълго. Вятърът отслабва, гребците вземат лопатите - аз сядам при кормилото. Минават се цели четири часа и най-после близо при нас са вече три малки острова, над жълти сипеи на които се тъмнеят венци от храсти и маслинови гори. Най-старият от гребците ми разказва:
- Това са малките Трикери. Никой не живее там. Но ето онзи зад тях, големият - това е нашият Трикери, дето отиваме. Гледайте, вижда се манастирят!
- На тоя ли остров са били българските пленници? - питам наивно.
- Да, господине. Колко умряха там. Може да видите гробовете им. Но да не мислите, че това са всичките. Колко бяха удавени, колко... Нямат брой...
- Удавени?
- Разбира се. Сами няма да скочат в морето. Хвърляхме ги ние, още от солунското пристанище.
- Че защо?
- Как защо? Българи бяха и нищо повече. Хиляда-две хиляди по-малко - толкова по-добре за нас. Веднъж - виждате ли оня платан? Там стана това - веднъж там щяха да стоварят. Нашият капитан каза: „Хайде, момчета, да видим колко знаят да плават българите. Искаха море - нека го опитат”... Нарочно спряхме парахода в открито море, доста далеч от брега. И захвърляхме българите в морето. Имаше какво да се гледа, весело беше, да... Който знаеше да плува, стигна до брега, който не - на дъното. Гледаш го - блъска с ръце, задавя се, па изведнаж потъне и се изгуби, като че камък си хвърлил в морето...
Аз потръпвах, измъчвах се дълбоко. Но трябваше да се преструвам, че тоя циничен и безсрамен разказ на гърка малко впечатление ми прави. Вгледах се в синята необятна морска ширина. Колко злочести жертви е погребала тя! Но сега това чуждо и далечно море сякаш е имало повече милосърдие, отколкото потомците на една древна култура. В своите широки недра то е приютило мнозина, отървало е мнозина от ония безкрайни мъки, които злокобният остров е готвел за тях... Сега дълбоко някъде почиват техните кости и морето тъй ревностно и грижливо ги пази, както ги е и прибрало в широките си прегръдки. Във Воло узнах, че морето е изхвърлило в самата околност на града няколко български трупа. Попитах за техните гробове - показаха ми морето. Вързали на труповете тежки камъни и пак ги хвърлили във водата. Да, добро, необятно милостиво море!...
Вятърът съвсем утихна и трябваше усилено да се работи с веслата. Напредвахме бавно.
- Къде ще спрем? - попита старият грък. - От другата страна в теснината, между сушата и острова, ще е най-добре. Там има и къщи, черквата „Св. Анна”. Има и малко кафене.
Тук, до платана, има добър залив, но пусто е.
Въпреки това насочихме към платана. Беше ми приятно, че там никой не живее, и моето пристигане нямаше да възбуди досадно внимание. Освен това в тоя залив са били стоварвани пленниците. Аз исках още от тук, още от самото начало да преживея в душата тоя тъжен, кръстен ход на мъчениците в Трикери...
Но до там имаше още доста път. И сега гребците се разприказваха за войната. По-младият служил в Лариската дивизия е прекарал и двете войни. Попитах го каква е разликата според него между войната с турците и тая с българите. Искреният, наивен и прост селянин каза самата истина.
- С турците - това даже не беше война. Заболяха ни само краката от ходене. Аз гръмнах десетина пъти - това беше всичко. Но другата война... Господине, от нея се бояхме. Никой не вярваше, че ще победим. Българите не са турци, ние това го вече знаехме. Когато Кайларската дивизия се биеше с българите в Солун - една дивизия срещу една дружина, ние бяхме зад града. Все очаквахме, че българите изведнаж ще се покажат някъде от север, ще дойдат на помощ на своите... Не ни беше весело... След това, рано сутринта на другия ден, доде известие: нашите пленили българския гарнизон. Тръгнахме напред. Офицерите постоянно ни убеждаваха, че българите са малко, че ще ги победим, „защото, казваха, ние сме петима срещу едного”. Това ни окуражи. Но видяхме ги българите. Три дни се държаха. Не зная дали е истина, но след Кукуш и Дойран офицерите почнаха да ни говорят вече друго: „Българите, казваха, са пет пъти повече, а не ние.” Ако това е истина, на нас се пада най-голямата слава. Те победиха турците, ние - тях. Това вече не е малко, нали?
Почнах неусетно да подигравам тия мили xоpa. Разбира се, по-големи герои няма на света. Солун, Янина - какви големи небивали победи! После 120 хиляди гърци преследваха 300 хиляди българи чак до София. Да, ако не беше Букурещкият мир, навярно щяха и в София да влязат...
Гребците ме гледат радостно и щастливо се усмихват. Те ми вярват. И как да не вярват, когато по същия начин подиграва своите съотечественици и гръцкият писател Георги Цокопулос. В своята книга, издадена тази година, „Гръцко-българската война” той доказва, че българите навсякъде са били в няколкократно числено превъзходство, че навсякъде са имали по-добри позиции и по-силна артилерия. Всичките победи трябвало да се отдадат само на личните военни добродетели и храброст на гърците. Нека да е така! Най-после пристигаме. В залива беше хвърлила котва голяма рибарска лодка. Рибарите почиваха на брега, някои се скитаха наоколо и събираха дърва.
- Тук стоварваха пленниците - обърна се към мене старият моряк. - Някои имаха лагер там, на оная височина, но повечето отвъд, на другата страна на острова. Ако искате, по-добре е да ви чакаме там с лодката. Ще ви бъде по-близо до манастиря.
Съгласих се. Когато след малко аз стъпих на брега, неволно си спомних първия стих от „Славия” на Колара: „Спрете, нозе, свещена е земята, по която вървите!”... Да, свещени са тия места! Места, осветени от безкрайните мъки, от голямата тъга на злочестите пленници.
Трикери! Кой в България не знае това име? Една зловеща дума, която облива сърцата с кръв и бразди челата си с бръчките на несдържан яд и жажда за мъст. Трикери! Един невъобразим ад, създаден от злобата и жестокостта, една печална голяма гробница.
Тръгнах по брега. Първото нещо, което ми се хвърли в очите, това бяха кръгли недълбоки ями, разсеяни навсякъде из жълтите пясъци на брега.
- Това са кладенци, които си копаеха тук българите - обяснява ми един рибар, който сам черпеше вода. - На целия остров няма ни един извор. Злочести пленници! Аз знаех тия приморски кладенци още от по-раншните си скитания из егейските острови. В току-що изкопаните ями отначало се събира доста добра вода, бистра и чиста, прецедена от земята. Но постепенно на тая вода се възвръща горчиво-соленият вкус и водата от тия кладенци не само че не уталожва жаждата, но още повече я разпалва. Едно остава - нов кладенец! Пих малко от водата: отвратителна и топла. Бедните пленници! Те са били принудени да пият само тая вода, защото друга в острова е нямало!
Моите лодкари не искаха да излязат на брега - страхуваха се от холерата. Но аз сам исках това, нямаше поне да ме видят, че фотографирам българските гробове, и да разказват за това във Воло. Поисках още веднъж да ми обяснят где ще ме чакат с лодката и тръгнах. Преминах през височината, дето е бил лагерът на първата група пленници. Тук нямаше какво особено да се види: тук-там захвърлени разноцветни дрипи, сухи, изоставени огнища, продълговати ями, които навярно са служили за легла. Това беше всичко, което показваше, че някога тук е имало лагер.
Аз спрях тук твърде малко и тръгнах по-нататък. От водач нямах нужда, островът е малък и манастирът, изправен на самотната височина, се вижда почти от всички страни. След половина час аз съм пред отворените порти на манастиря. Влизам. Манастирят е голям. Широк, постлан с плочи двор в средата, на който стои нова черква. От двете страни - високи тъмни кипариси.
Околните здания са стари, едноетажни, тясно сгушени едно до друго. Две големи кучета се спущат върху ми, препречват ми пътя и аз напразно търся с очи човек, калугер. Но ето на пруста на ниските здания се показва една стара жена, с черна надиплена кърпа на глава.
Старата калугерка извика на кучетата и слезе долу. Казах й, че съм дошъл да видя манастиря.
- Много няма какво да видиш. Нов е - отговаря ми тя. Заведе ме в черквата. Когато видя, че турнах в тенекиената касичка няколко драхми, старата жена стана по-приветлива и приказлива. Каза ми, че живее в манастиря с още едно семейство, казва се Малама и е тук от есента.
- Когато бяха тук българите - продължи тя, - в манастира живееха нашите войници и офицерът им, та аз трябваше да си отида.
- Казват, че тук са умрели много българи?
- Да. Ако искаш, ще те заведа при гробовете им.
Престорих се, че това твърде не ме интересува, и продължих да разглеждам черквата. След като обиколих и другите здания на манастиря и бях всичко видял, едвам тогава равнодушно попитах бабата не иска ли да ме заведе при гробищата на пленниците.
- Но да почакаме - прибавям. - Нека да си изпия кафето.
- Хайде! - подканям я след малко и тръгваме. Малама е седемдесетгодишна, но още издръжлива, здрава.
Слизахме доста бързо из урвите на височината - на противоположната страна, отдето додох. След малко попадаме на първите следи от лагера. Няколко кръгли и плитки окопи показваха мястото, дето са стояли палатки.
- Тук бяха палатките на нашите войници - обяснява ми Малама.
Те, разбира се, си избрали най-хубавото място, сенчесто и високо, отдето са могли да виждат цялата долина, открита като на длан.
- А там, в онази долина, там беше лагерът на българите.
Малама показваше с ръка долината. Една тясна дълга долина, изпъстрена с маслинени дървета, някъде редки, някъде цели храсталаци. Долината се простира надалеч и свършва на самия бряг, където се белеят гребените на вълните и свети ясното небе. Пред моите очи стоеше зловещото лобно място, в безмълвната тишина, която царуваше сега, сякаш беше застинало горко страдание и скръб. Колко са били тия нещастници? Гърците ги показват за 7000. От тях и половината даже не са били войници. Повечето са били македонски българи: селски първенци, събудени селяни, бивши комитаджии, учители, свещеници, търговци и еснафи. Имало е даже и една жена, както ми съобщи Малама.
- Нещо лошо казала за войниците, когато отвеждали мъжа й. Па взели и нея...Храбрите евзони на крал Константин! Те показаха своята храброст върху беззащитните и безоръжени селяни.
Не стига това - те пленили и жени! И Европа, тъй много чувствителна и придирчива, Европа, която постоянно обвиняваше в жестокост само българите - може би тя не знае това!
Вървя бавно из пустия, безлюден лагер. Утъпканата прашна земя е осеяна с парцали, скъсани опинци, ръждясали и смачкани канчета, празни тенекиени кутии от консерви, които навярно са служили за съдове. Вземам една и на етикета й прочитам няколко руски думи: „Черноморскiй завод... консервы”. Това са консервите, които са паднали в ръцете на гърците от складовете в Серес и Демир Хисар. С тях те са хранили, колкото са можали да стигнат, пленниците.
Някои пленници са имали и палатки, пак видях няколко кръгли и плитки окопи. Но голямата част са спели под открито небе. Те си правили четириъгълни ями, обиколени със землена ограда - защита от водата във време на дъжд. Намерих и няколко пещи, изкопани в земята.
Това са неголеми дупки в някоя урва, с малък отвор отгоре за дима и отпред друг за дървата.
Сега е май. Слънцето пече немилостиво, горещо и тежко. Но какво ли е било тук в горещите летни месеци, когато цял ден не полъхва и най-слабият ветрец, когато земята е гореща, когато въздухът е неподвижен, задушлив и тежък до задушване. Редките маслинови дървета не дават голяма сянка. Има тук портокалови и лимонени дървета. Но под тяхната прохладна и гъста сянка, безгрижни и сити, излежавали са се гръцките войници.
Разбирам и сам като че преживявам мъките на тия хиляди пленници. Денем убийствена, непоносима жега, безкрайното неприветливо и чуждо море от всички страни. Нощем е нямало спокойствие от хилядите комари. Пленниците са лягали и ставали гладни и жадни. Отначало, както чух във Воло, редовно всеки ден е идвал параход с хляб, но по-късно той е почнал да идва все по-рядко и по-рядко и най-после почти не идвал. Но и хлябът не е бил добър. За да отровят и тоя оскъден залък на пленниците, моряците хвърляли от парахода чувалите с хляба във водата. Пленниците, премалели от глад, се хвърляли сами в морето, за да ги ловят и изнасят на брега. Хляб от най-лошо брашно, при това и напоен със солената и горчива морска вода.И сега не ми се вижда чудно защо когато тия нещастни войници се връщаха от плен, бяха тъй немощни и слаби, опираха се на тояги, едва пристъпваха, а някои трябваше дори да ги носят на шинели. Не, аз се чудя само как изобщо са можали хора да пренесат всичките страдания на трикарския плен. Чудят се на това и самите гърци, които са вярвали, че нито един българин жив не ще може да излезе от Трикери. Пет месеци, пет дълги месеци глад и жажда, безсънни нощи, неизказана тъга и тъмна безрадостна неизвестност за участта на далечния роден край - пет месеца да чувствуваш не само как бавно гасне и чезне собственият ти живот, но и тоя на една нация - всичко това е над обикновените човешки сили. Но тия неизказани мъки можаха да изтърпят тия, които знаеха само да побеждават.
Гладът, жаждата, най-страшните лишения и нужди, най-мъчителните душевни мъки - всичко това е дало почвата на тежки болести, дори и на епидемии. Казват, че са умрели повече от 1000 пленници. Умрели са без лекарска помощ, без утеха и надежда. Едни те пак помежду си са си помагали, другарят е помагал на другаря си. И когато болният е издъхвал след своите страдания, неговите другари пак са му оказвали и последната услуга: изкопавали гроб, погребвали са го и над гроба са туряли прост, дървен кръст. Печални тихи обреди, изпълнени с нежна другарска обич, обреди далеч от родния край, когато скръбта, може би, е била тъй голяма, че дори сълзи не е имало в сухите угаснали очи…
- Ето гробищата - казва Малама и показва пространното поле.
Спирам се вцепенен. Пред мене цяла гора от ниски дървени кръстове. Гробовете - един до други. Някои са оградени с дребни, събирани из долината камъни, а други - изгубени и обрасли с бурени и ниските храсти и само приведеният кръст показва, че тук тлеят останките на някой нещастник.
Навеждам се пред първия кръст и чета: „Тук почива Иван Тончев, подовицер (така е написано) почина 8.IX.1913 г.”. От где е родом, от кой полк е бил - не е казано. Отивам по-нататък: „Тук почива Минчо Кинов, ефрейтор с. ... (не се чете) ок[олия] Старозагорска. Почина 15.IX.1913 г.”.
Гробове, само гробове... Спирам се при кръст с по-четлив надпис: „Тук почива войника от 28 п[олк] Дончо Ив. Каламов родом от гр. Сопот, въз[раст] 32 год., почина 27.IX.1913 год.”.
Но тук не са погребани само войници. На много кръстове аз чета само думите: „пленник от Струмишко”, ... „от Гевгелийско”, и други подобни. Някои кръстове са без надписи. Може би заличени вече от времето? Може би тия, които са предавали на земята своя другар, не са знаяли да пишат? Може би никой не е знаял името на покойника? На други кръстове се четяха само кръщелните имена: „Коста от Зарово”, „Георгий от гр. Воден”. Злочести изгнаници от долините на Вардара и Струма, от всички кътове на Македония. И техните имена не са написани ни на гръцки, ни на сръбски: това са прости и задушевни български слова! ...
Пред един кръст аз се спирам, учуден и изненадан. Единственият каменен кръст. С каква мъка, с какво трогателно търпение трябва да е бил издялан той! Чета: „Манол Станков от Заноге (околия Вратчанска)” - Редник, подофицер или нещо друго? Офицер не е, защото българските офицери бяха изпратени някъде в пелопонеските градове. Но тоя, който е положил толкова труд, за да издяла каменния кръст, той е обичал много, твърде много покойника. Войната на Балканите беше една колосална, жестока война. И народът, който беше най-героичен и стихиен в своя полет, бeше и най-нещастен. Какви поразителни трагични случаи имаше в тая война. Боже мой, в тия буйни полкове се биеха рамо до рамо по няколко еднородни братя, баща със своя син - юноша, напуснал ученическата скамейка. Манол Станков! Може би това е единствен син на баща, също войник. Може би те наедно, под сянката на своето знаме, са видели не едно сражение и не една победа и най-после тук, в тоя пустинен остров, далеч от родний край, младият момък, крехкият, девствен живот е угаснал на бащините гърди... Или това може би е малък брат, обичан и ласкан, подобно на кроткия Венеамин в библейската легенда - и умрял в ръцете на възрастните си братя? Кой знай? Кой ще ми отговори? Но аз чувствувам, че под тоя каменен кръст, грижливо и дълго дялан под град от сълзи ,- под него е оставено същество много скъпо, много обично... Народ велик в своя героизъм, в своето нещастие и в своята скръб!...
Гологлав, дълго стоях безмълвен и скръбен пред тоя гроб.
От надписите по гробовете разбрах, че повечето смъртни случаи са били през август.
Това е твърде понятно, защото тоя месец е най-горещ и задушлив - августовското слънце в Гърция просто убива.
С големи усилия можах да убедя старата Малама да ме фотографира на гробищата. Обясних й лесната манипулация с апарата, но тя дълго се колебаеше и някак недоверчиво поклащаше глава.
- Да не си българин?
- Защо?
- Ей така... много разглеждаш всичко...
- Не съм българин ,сестро. И вие, и аз - хора сме, а тези мъртъвци и те бяха християни!...
- Право казваш. Бедните, и те са имали деца и стари майки...
Погледнах учуден Малама, която стоеше със скръстени ръце. В очитe й четях искрена скръб и съчувствие. Неволно погледът ми отново пада върху няколко полусчупени кръста и в ума ми се поражда една щастлива мисъл. Извадих от джеба си един златен наполеон.
- Ще бъде твой - казах й, - иди донес чук, мотики. Ще поправим някои от гробовете и кръстовете. И ти заслуга ще имаш пред Бога.
Не зная кое подeйствува повече - първото ли, или последното, на бабата, но бабата твърде бързо се отправи към манастиря.
Останах сам.
Наоколо безмълвна дълбока тишина. Никакъв звук - ни пеене на птички, ни шум от дърветата. Гробове, гора от дъсчени изкривени кръстове. Сънният тих покой на безбройни мъртъвци. Сядам при един гроб - и защо да крия! - очите ми се просълзиха. И кой, не само славянин, но изобщо човек, би могъл да задържи сълзите си. Тук пред гробовете на ония герои, които летяха във вихрените атаки при Лозенград, Люле Бургаз; герои, които влязоха в непристъпните фортове на Одрин и, неудържими и непобедими, се изправиха по хълмовете на Чаталджа - пред самия Цариград. А после - унизителен плен, жестока смърт в пустинен далечен остров. Не, не бих бил славянин, ако останех равнодушен. Защо да се преструвам? Аз бях сам - сам сред тия заспали дълбок сън герои...
Мъчно ми е да опиша чувствата, които пълнеха душата ми. Голямата скръб се редеше с възмущение и яд. Гръцката история има вече двама българоубийци. Първият е бил наречен така, защото най-жестоко е ослепил 15 000 български пленници при Беласица; вторият се изрича сам българоубиец и, може би, не за някакви победи над шепата уморени войници от ІІ българска армия, но за това, че в Трикери, в най-страшни мъки, захвърли да загинат хиляди български пленници. Подобно на древния си предшественик, новият Палеолог има един и същ, но твърде безславен триумф.
Жалък народ! Народ, жестокостта на който е тъй голяма, както е голямо и лукавството му, станало историческо от векове. Нещастни жертви на тая жестокост и на това лукавство, почивайте спокойно! Почивайте далеч от своята родина. На вашите гробове няма да дойдат ни майките ви, ни жените, ни децата ви. Вашите гробове ще обраснат в храсти и бурени, слабите дървени кръстове ще изгният й паднат и след година, след две, може би, никой не ще може да познае мястото, дето почиват толкова скъпи останки. Но вие няма да бъдете забравени, за вас ще отмъстят. Аз вярвам, че тоя ден ще дойде, че той е, може би, много близо...
Малама се върна, придружена от друга една баба, странна и смешно облечена. Трябваше и на нея да обещая бакшиш и веднага двете стари жени се заеха на работа. Те поправяха гробовете, аз - кръстовете. Извадените и паднали кръстове поставих на местата им, закрепвах ги колкото можах по-здраво, заковавах напречните им дървета. Така поправих почти всички най-повредени кръстове. Заплатих на бабите и сам реших да се върна вече към морето, дeто ме чакаше лодката. Двете жени се отдалечиха.
Малама обеща да заобикаля гробовете.
Останах пак сам. Обиколих още веднъж гробовете, откъсах колкото цветя намерих, хвърлих ги върху тях и едва чуто прошепнах: „Сбогом! Злочести самотници!”. Не е ли това първата нежна ласка, която те получават, не са ли това едничките звуци на родна реч, които те чуват тука...
Тръгнах към морето. Изведнъж, учуден, аз се спрях: в храсталака пред мeне стояха два кръста, и двата без надписи. Два самотни гроба. Кои лежат тука и защо са отстранени тъй? Може би умрели от холера? Може би последно желание на интимна, любяща се двойка?
Минавам през някогашния лагер. Източната му част допира до лимоновата гора. И тук, както при гробовете - безмълвна мъртва тишина. Замислям се неволно. Тия свежи, засмени лимонови храсти и тия стари, с посивяла напукана кора маслини - едни ще знаят въздишките, молитвите и проклятията на мъчениците в тоя лагер. Ония, които са лягали тук, в тия ями, за да се събудят на другия ден за нови мъки. Ония, които са заспивали, без да знаят дали ще се събудят и ще видят новата зора. При шума на това безкрайно и безстрастно море, с очи, обърнати на север, умирали ли са тия клетници, съдбата на които е отредила да не дочакат освобождението си. Из тоя лагер са се движили останалите живи, изпити и бледи - скръбни безмълвни призраци. В сянката на тия маслини бащите тъгували за своите деца, мъжете - за своите жени, синоветe - за майки и сестри. Тъгували са за далечните бащини огнища, без да знаят дали там е останал още кът, непощаден и неосквернен от сонма врагове...
Чувствувах неизразима скръб. Струваше ми се, че аз вървя из места, гдето са умирали мои собствени братя, умирали са от тъга за родния си край. Да, мои братя са наистина тия, които са гинали тука. Поклон пред техния прах! От името на всички, които знаят да обичат своята родна земя и да умират за нея - поклон пред тяхната памет! Спете тихо, трикерски мъченици!
Ще доде ден и може би твърде скоро вие ще бъдете отмъстени. Аз вярвам това повече от всеки друг път, вярвам това именно тук, мястото на вашето страдание. Да, вас няма да забравят. Там някъде на бреговете на континента ще дойдат буйни полкове. Вие ще познаете техните знамена, техните тръби, техните ура... Сурови, но нежно любящи войни ще додат тук и върху вашите самотни гробове ще хвърлят по шепа родна пръст...
Посетих и напуснатата черквица „Св. Георги”, в която, както ми каза Малама, са се молили пленниците.
Те са се молили тук и са палили свещ пред две икони на малкия олтар, търсейки утеха и сили за по-нататъшни мъки. И тая малка напусната черквица, осветена с молитвите на толкова мъченици, не е ли една истинска и голяма българска светиня?...
„Св. Варвара” ме чакаше в близкия залив. Извиках гребците, които спяха, и скоро ние тръгнахме. Зад нас все повече и повече се отдалечаваше тоя зловещ остров - островът на мъртвите, на страданието и скръбта. Слънцето залязваше. Трикери изчезна в морската далечина, но в моята памет, уви, той никога не ще изчезне!...
Превел от ръкописа: Ев. Стефанов.
Публ. във Вл. Сис, Гробовете на Трикери.
Издание на „Народ и армия”, София, 1914, 23 с.
- За къде? На Трикери?
- Да, приятелю. На Трикери.
- Че защо?
- Питай германския консул, той ще ти каже - малко грубо и на шега му отговорих.
Стражарят, докачен, важно клати глава: „Не може”. Но веднага един от гребците издигна трицветното германско знаме. Аз бях го заел от консула и видях сега каква неотразима сила и обаяние имаше. То ме освобождаваше от всяко подозрение, даваше ми път. Стражарят отстъпи. „Немец - навярно си помисли той, - никакъв българин не е ...”
Тръгнахме. Вятърът е попътен и лодката с обтегнати бели платна леко и бързо заплува. Излизаме от зaливa, зaд нас се отдалечава и чезне в сините утринни мъгли Воло. Ние сме в открито море - тихо, безкрайно, блеснало на слънцето, южно море. Пътуваме дълго. Вятърът отслабва, гребците вземат лопатите - аз сядам при кормилото. Минават се цели четири часа и най-после близо при нас са вече три малки острова, над жълти сипеи на които се тъмнеят венци от храсти и маслинови гори. Най-старият от гребците ми разказва:
- Това са малките Трикери. Никой не живее там. Но ето онзи зад тях, големият - това е нашият Трикери, дето отиваме. Гледайте, вижда се манастирят!
- На тоя ли остров са били българските пленници? - питам наивно.
- Да, господине. Колко умряха там. Може да видите гробовете им. Но да не мислите, че това са всичките. Колко бяха удавени, колко... Нямат брой...
- Удавени?
- Разбира се. Сами няма да скочат в морето. Хвърляхме ги ние, още от солунското пристанище.
- Че защо?
- Как защо? Българи бяха и нищо повече. Хиляда-две хиляди по-малко - толкова по-добре за нас. Веднъж - виждате ли оня платан? Там стана това - веднъж там щяха да стоварят. Нашият капитан каза: „Хайде, момчета, да видим колко знаят да плават българите. Искаха море - нека го опитат”... Нарочно спряхме парахода в открито море, доста далеч от брега. И захвърляхме българите в морето. Имаше какво да се гледа, весело беше, да... Който знаеше да плува, стигна до брега, който не - на дъното. Гледаш го - блъска с ръце, задавя се, па изведнаж потъне и се изгуби, като че камък си хвърлил в морето...
Аз потръпвах, измъчвах се дълбоко. Но трябваше да се преструвам, че тоя циничен и безсрамен разказ на гърка малко впечатление ми прави. Вгледах се в синята необятна морска ширина. Колко злочести жертви е погребала тя! Но сега това чуждо и далечно море сякаш е имало повече милосърдие, отколкото потомците на една древна култура. В своите широки недра то е приютило мнозина, отървало е мнозина от ония безкрайни мъки, които злокобният остров е готвел за тях... Сега дълбоко някъде почиват техните кости и морето тъй ревностно и грижливо ги пази, както ги е и прибрало в широките си прегръдки. Във Воло узнах, че морето е изхвърлило в самата околност на града няколко български трупа. Попитах за техните гробове - показаха ми морето. Вързали на труповете тежки камъни и пак ги хвърлили във водата. Да, добро, необятно милостиво море!...
Вятърът съвсем утихна и трябваше усилено да се работи с веслата. Напредвахме бавно.
- Къде ще спрем? - попита старият грък. - От другата страна в теснината, между сушата и острова, ще е най-добре. Там има и къщи, черквата „Св. Анна”. Има и малко кафене.
Тук, до платана, има добър залив, но пусто е.
Въпреки това насочихме към платана. Беше ми приятно, че там никой не живее, и моето пристигане нямаше да възбуди досадно внимание. Освен това в тоя залив са били стоварвани пленниците. Аз исках още от тук, още от самото начало да преживея в душата тоя тъжен, кръстен ход на мъчениците в Трикери...
Но до там имаше още доста път. И сега гребците се разприказваха за войната. По-младият служил в Лариската дивизия е прекарал и двете войни. Попитах го каква е разликата според него между войната с турците и тая с българите. Искреният, наивен и прост селянин каза самата истина.
- С турците - това даже не беше война. Заболяха ни само краката от ходене. Аз гръмнах десетина пъти - това беше всичко. Но другата война... Господине, от нея се бояхме. Никой не вярваше, че ще победим. Българите не са турци, ние това го вече знаехме. Когато Кайларската дивизия се биеше с българите в Солун - една дивизия срещу една дружина, ние бяхме зад града. Все очаквахме, че българите изведнаж ще се покажат някъде от север, ще дойдат на помощ на своите... Не ни беше весело... След това, рано сутринта на другия ден, доде известие: нашите пленили българския гарнизон. Тръгнахме напред. Офицерите постоянно ни убеждаваха, че българите са малко, че ще ги победим, „защото, казваха, ние сме петима срещу едного”. Това ни окуражи. Но видяхме ги българите. Три дни се държаха. Не зная дали е истина, но след Кукуш и Дойран офицерите почнаха да ни говорят вече друго: „Българите, казваха, са пет пъти повече, а не ние.” Ако това е истина, на нас се пада най-голямата слава. Те победиха турците, ние - тях. Това вече не е малко, нали?
Почнах неусетно да подигравам тия мили xоpa. Разбира се, по-големи герои няма на света. Солун, Янина - какви големи небивали победи! После 120 хиляди гърци преследваха 300 хиляди българи чак до София. Да, ако не беше Букурещкият мир, навярно щяха и в София да влязат...
Гребците ме гледат радостно и щастливо се усмихват. Те ми вярват. И как да не вярват, когато по същия начин подиграва своите съотечественици и гръцкият писател Георги Цокопулос. В своята книга, издадена тази година, „Гръцко-българската война” той доказва, че българите навсякъде са били в няколкократно числено превъзходство, че навсякъде са имали по-добри позиции и по-силна артилерия. Всичките победи трябвало да се отдадат само на личните военни добродетели и храброст на гърците. Нека да е така! Най-после пристигаме. В залива беше хвърлила котва голяма рибарска лодка. Рибарите почиваха на брега, някои се скитаха наоколо и събираха дърва.
- Тук стоварваха пленниците - обърна се към мене старият моряк. - Някои имаха лагер там, на оная височина, но повечето отвъд, на другата страна на острова. Ако искате, по-добре е да ви чакаме там с лодката. Ще ви бъде по-близо до манастиря.
Съгласих се. Когато след малко аз стъпих на брега, неволно си спомних първия стих от „Славия” на Колара: „Спрете, нозе, свещена е земята, по която вървите!”... Да, свещени са тия места! Места, осветени от безкрайните мъки, от голямата тъга на злочестите пленници.
Трикери! Кой в България не знае това име? Една зловеща дума, която облива сърцата с кръв и бразди челата си с бръчките на несдържан яд и жажда за мъст. Трикери! Един невъобразим ад, създаден от злобата и жестокостта, една печална голяма гробница.
Тръгнах по брега. Първото нещо, което ми се хвърли в очите, това бяха кръгли недълбоки ями, разсеяни навсякъде из жълтите пясъци на брега.
- Това са кладенци, които си копаеха тук българите - обяснява ми един рибар, който сам черпеше вода. - На целия остров няма ни един извор. Злочести пленници! Аз знаех тия приморски кладенци още от по-раншните си скитания из егейските острови. В току-що изкопаните ями отначало се събира доста добра вода, бистра и чиста, прецедена от земята. Но постепенно на тая вода се възвръща горчиво-соленият вкус и водата от тия кладенци не само че не уталожва жаждата, но още повече я разпалва. Едно остава - нов кладенец! Пих малко от водата: отвратителна и топла. Бедните пленници! Те са били принудени да пият само тая вода, защото друга в острова е нямало!
Моите лодкари не искаха да излязат на брега - страхуваха се от холерата. Но аз сам исках това, нямаше поне да ме видят, че фотографирам българските гробове, и да разказват за това във Воло. Поисках още веднъж да ми обяснят где ще ме чакат с лодката и тръгнах. Преминах през височината, дето е бил лагерът на първата група пленници. Тук нямаше какво особено да се види: тук-там захвърлени разноцветни дрипи, сухи, изоставени огнища, продълговати ями, които навярно са служили за легла. Това беше всичко, което показваше, че някога тук е имало лагер.
Аз спрях тук твърде малко и тръгнах по-нататък. От водач нямах нужда, островът е малък и манастирът, изправен на самотната височина, се вижда почти от всички страни. След половина час аз съм пред отворените порти на манастиря. Влизам. Манастирят е голям. Широк, постлан с плочи двор в средата, на който стои нова черква. От двете страни - високи тъмни кипариси.
Околните здания са стари, едноетажни, тясно сгушени едно до друго. Две големи кучета се спущат върху ми, препречват ми пътя и аз напразно търся с очи човек, калугер. Но ето на пруста на ниските здания се показва една стара жена, с черна надиплена кърпа на глава.
Старата калугерка извика на кучетата и слезе долу. Казах й, че съм дошъл да видя манастиря.
- Много няма какво да видиш. Нов е - отговаря ми тя. Заведе ме в черквата. Когато видя, че турнах в тенекиената касичка няколко драхми, старата жена стана по-приветлива и приказлива. Каза ми, че живее в манастиря с още едно семейство, казва се Малама и е тук от есента.
- Когато бяха тук българите - продължи тя, - в манастира живееха нашите войници и офицерът им, та аз трябваше да си отида.
- Казват, че тук са умрели много българи?
- Да. Ако искаш, ще те заведа при гробовете им.
Престорих се, че това твърде не ме интересува, и продължих да разглеждам черквата. След като обиколих и другите здания на манастиря и бях всичко видял, едвам тогава равнодушно попитах бабата не иска ли да ме заведе при гробищата на пленниците.
- Но да почакаме - прибавям. - Нека да си изпия кафето.
- Хайде! - подканям я след малко и тръгваме. Малама е седемдесетгодишна, но още издръжлива, здрава.
Слизахме доста бързо из урвите на височината - на противоположната страна, отдето додох. След малко попадаме на първите следи от лагера. Няколко кръгли и плитки окопи показваха мястото, дето са стояли палатки.
- Тук бяха палатките на нашите войници - обяснява ми Малама.
Те, разбира се, си избрали най-хубавото място, сенчесто и високо, отдето са могли да виждат цялата долина, открита като на длан.
- А там, в онази долина, там беше лагерът на българите.
Малама показваше с ръка долината. Една тясна дълга долина, изпъстрена с маслинени дървета, някъде редки, някъде цели храсталаци. Долината се простира надалеч и свършва на самия бряг, където се белеят гребените на вълните и свети ясното небе. Пред моите очи стоеше зловещото лобно място, в безмълвната тишина, която царуваше сега, сякаш беше застинало горко страдание и скръб. Колко са били тия нещастници? Гърците ги показват за 7000. От тях и половината даже не са били войници. Повечето са били македонски българи: селски първенци, събудени селяни, бивши комитаджии, учители, свещеници, търговци и еснафи. Имало е даже и една жена, както ми съобщи Малама.
- Нещо лошо казала за войниците, когато отвеждали мъжа й. Па взели и нея...Храбрите евзони на крал Константин! Те показаха своята храброст върху беззащитните и безоръжени селяни.
Не стига това - те пленили и жени! И Европа, тъй много чувствителна и придирчива, Европа, която постоянно обвиняваше в жестокост само българите - може би тя не знае това!
Вървя бавно из пустия, безлюден лагер. Утъпканата прашна земя е осеяна с парцали, скъсани опинци, ръждясали и смачкани канчета, празни тенекиени кутии от консерви, които навярно са служили за съдове. Вземам една и на етикета й прочитам няколко руски думи: „Черноморскiй завод... консервы”. Това са консервите, които са паднали в ръцете на гърците от складовете в Серес и Демир Хисар. С тях те са хранили, колкото са можали да стигнат, пленниците.
Някои пленници са имали и палатки, пак видях няколко кръгли и плитки окопи. Но голямата част са спели под открито небе. Те си правили четириъгълни ями, обиколени със землена ограда - защита от водата във време на дъжд. Намерих и няколко пещи, изкопани в земята.
Това са неголеми дупки в някоя урва, с малък отвор отгоре за дима и отпред друг за дървата.
Сега е май. Слънцето пече немилостиво, горещо и тежко. Но какво ли е било тук в горещите летни месеци, когато цял ден не полъхва и най-слабият ветрец, когато земята е гореща, когато въздухът е неподвижен, задушлив и тежък до задушване. Редките маслинови дървета не дават голяма сянка. Има тук портокалови и лимонени дървета. Но под тяхната прохладна и гъста сянка, безгрижни и сити, излежавали са се гръцките войници.
Разбирам и сам като че преживявам мъките на тия хиляди пленници. Денем убийствена, непоносима жега, безкрайното неприветливо и чуждо море от всички страни. Нощем е нямало спокойствие от хилядите комари. Пленниците са лягали и ставали гладни и жадни. Отначало, както чух във Воло, редовно всеки ден е идвал параход с хляб, но по-късно той е почнал да идва все по-рядко и по-рядко и най-после почти не идвал. Но и хлябът не е бил добър. За да отровят и тоя оскъден залък на пленниците, моряците хвърляли от парахода чувалите с хляба във водата. Пленниците, премалели от глад, се хвърляли сами в морето, за да ги ловят и изнасят на брега. Хляб от най-лошо брашно, при това и напоен със солената и горчива морска вода.И сега не ми се вижда чудно защо когато тия нещастни войници се връщаха от плен, бяха тъй немощни и слаби, опираха се на тояги, едва пристъпваха, а някои трябваше дори да ги носят на шинели. Не, аз се чудя само как изобщо са можали хора да пренесат всичките страдания на трикарския плен. Чудят се на това и самите гърци, които са вярвали, че нито един българин жив не ще може да излезе от Трикери. Пет месеци, пет дълги месеци глад и жажда, безсънни нощи, неизказана тъга и тъмна безрадостна неизвестност за участта на далечния роден край - пет месеца да чувствуваш не само как бавно гасне и чезне собственият ти живот, но и тоя на една нация - всичко това е над обикновените човешки сили. Но тия неизказани мъки можаха да изтърпят тия, които знаеха само да побеждават.
Гладът, жаждата, най-страшните лишения и нужди, най-мъчителните душевни мъки - всичко това е дало почвата на тежки болести, дори и на епидемии. Казват, че са умрели повече от 1000 пленници. Умрели са без лекарска помощ, без утеха и надежда. Едни те пак помежду си са си помагали, другарят е помагал на другаря си. И когато болният е издъхвал след своите страдания, неговите другари пак са му оказвали и последната услуга: изкопавали гроб, погребвали са го и над гроба са туряли прост, дървен кръст. Печални тихи обреди, изпълнени с нежна другарска обич, обреди далеч от родния край, когато скръбта, може би, е била тъй голяма, че дори сълзи не е имало в сухите угаснали очи…
- Ето гробищата - казва Малама и показва пространното поле.
Спирам се вцепенен. Пред мене цяла гора от ниски дървени кръстове. Гробовете - един до други. Някои са оградени с дребни, събирани из долината камъни, а други - изгубени и обрасли с бурени и ниските храсти и само приведеният кръст показва, че тук тлеят останките на някой нещастник.
Навеждам се пред първия кръст и чета: „Тук почива Иван Тончев, подовицер (така е написано) почина 8.IX.1913 г.”. От где е родом, от кой полк е бил - не е казано. Отивам по-нататък: „Тук почива Минчо Кинов, ефрейтор с. ... (не се чете) ок[олия] Старозагорска. Почина 15.IX.1913 г.”.
Гробове, само гробове... Спирам се при кръст с по-четлив надпис: „Тук почива войника от 28 п[олк] Дончо Ив. Каламов родом от гр. Сопот, въз[раст] 32 год., почина 27.IX.1913 год.”.
Но тук не са погребани само войници. На много кръстове аз чета само думите: „пленник от Струмишко”, ... „от Гевгелийско”, и други подобни. Някои кръстове са без надписи. Може би заличени вече от времето? Може би тия, които са предавали на земята своя другар, не са знаяли да пишат? Може би никой не е знаял името на покойника? На други кръстове се четяха само кръщелните имена: „Коста от Зарово”, „Георгий от гр. Воден”. Злочести изгнаници от долините на Вардара и Струма, от всички кътове на Македония. И техните имена не са написани ни на гръцки, ни на сръбски: това са прости и задушевни български слова! ...
Пред един кръст аз се спирам, учуден и изненадан. Единственият каменен кръст. С каква мъка, с какво трогателно търпение трябва да е бил издялан той! Чета: „Манол Станков от Заноге (околия Вратчанска)” - Редник, подофицер или нещо друго? Офицер не е, защото българските офицери бяха изпратени някъде в пелопонеските градове. Но тоя, който е положил толкова труд, за да издяла каменния кръст, той е обичал много, твърде много покойника. Войната на Балканите беше една колосална, жестока война. И народът, който беше най-героичен и стихиен в своя полет, бeше и най-нещастен. Какви поразителни трагични случаи имаше в тая война. Боже мой, в тия буйни полкове се биеха рамо до рамо по няколко еднородни братя, баща със своя син - юноша, напуснал ученическата скамейка. Манол Станков! Може би това е единствен син на баща, също войник. Може би те наедно, под сянката на своето знаме, са видели не едно сражение и не една победа и най-после тук, в тоя пустинен остров, далеч от родний край, младият момък, крехкият, девствен живот е угаснал на бащините гърди... Или това може би е малък брат, обичан и ласкан, подобно на кроткия Венеамин в библейската легенда - и умрял в ръцете на възрастните си братя? Кой знай? Кой ще ми отговори? Но аз чувствувам, че под тоя каменен кръст, грижливо и дълго дялан под град от сълзи ,- под него е оставено същество много скъпо, много обично... Народ велик в своя героизъм, в своето нещастие и в своята скръб!...
Гологлав, дълго стоях безмълвен и скръбен пред тоя гроб.
От надписите по гробовете разбрах, че повечето смъртни случаи са били през август.
Това е твърде понятно, защото тоя месец е най-горещ и задушлив - августовското слънце в Гърция просто убива.
С големи усилия можах да убедя старата Малама да ме фотографира на гробищата. Обясних й лесната манипулация с апарата, но тя дълго се колебаеше и някак недоверчиво поклащаше глава.
- Да не си българин?
- Защо?
- Ей така... много разглеждаш всичко...
- Не съм българин ,сестро. И вие, и аз - хора сме, а тези мъртъвци и те бяха християни!...
- Право казваш. Бедните, и те са имали деца и стари майки...
Погледнах учуден Малама, която стоеше със скръстени ръце. В очитe й четях искрена скръб и съчувствие. Неволно погледът ми отново пада върху няколко полусчупени кръста и в ума ми се поражда една щастлива мисъл. Извадих от джеба си един златен наполеон.
- Ще бъде твой - казах й, - иди донес чук, мотики. Ще поправим някои от гробовете и кръстовете. И ти заслуга ще имаш пред Бога.
Не зная кое подeйствува повече - първото ли, или последното, на бабата, но бабата твърде бързо се отправи към манастиря.
Останах сам.
Наоколо безмълвна дълбока тишина. Никакъв звук - ни пеене на птички, ни шум от дърветата. Гробове, гора от дъсчени изкривени кръстове. Сънният тих покой на безбройни мъртъвци. Сядам при един гроб - и защо да крия! - очите ми се просълзиха. И кой, не само славянин, но изобщо човек, би могъл да задържи сълзите си. Тук пред гробовете на ония герои, които летяха във вихрените атаки при Лозенград, Люле Бургаз; герои, които влязоха в непристъпните фортове на Одрин и, неудържими и непобедими, се изправиха по хълмовете на Чаталджа - пред самия Цариград. А после - унизителен плен, жестока смърт в пустинен далечен остров. Не, не бих бил славянин, ако останех равнодушен. Защо да се преструвам? Аз бях сам - сам сред тия заспали дълбок сън герои...
Мъчно ми е да опиша чувствата, които пълнеха душата ми. Голямата скръб се редеше с възмущение и яд. Гръцката история има вече двама българоубийци. Първият е бил наречен така, защото най-жестоко е ослепил 15 000 български пленници при Беласица; вторият се изрича сам българоубиец и, може би, не за някакви победи над шепата уморени войници от ІІ българска армия, но за това, че в Трикери, в най-страшни мъки, захвърли да загинат хиляди български пленници. Подобно на древния си предшественик, новият Палеолог има един и същ, но твърде безславен триумф.
Жалък народ! Народ, жестокостта на който е тъй голяма, както е голямо и лукавството му, станало историческо от векове. Нещастни жертви на тая жестокост и на това лукавство, почивайте спокойно! Почивайте далеч от своята родина. На вашите гробове няма да дойдат ни майките ви, ни жените, ни децата ви. Вашите гробове ще обраснат в храсти и бурени, слабите дървени кръстове ще изгният й паднат и след година, след две, може би, никой не ще може да познае мястото, дето почиват толкова скъпи останки. Но вие няма да бъдете забравени, за вас ще отмъстят. Аз вярвам, че тоя ден ще дойде, че той е, може би, много близо...
Малама се върна, придружена от друга една баба, странна и смешно облечена. Трябваше и на нея да обещая бакшиш и веднага двете стари жени се заеха на работа. Те поправяха гробовете, аз - кръстовете. Извадените и паднали кръстове поставих на местата им, закрепвах ги колкото можах по-здраво, заковавах напречните им дървета. Така поправих почти всички най-повредени кръстове. Заплатих на бабите и сам реших да се върна вече към морето, дeто ме чакаше лодката. Двете жени се отдалечиха.
Малама обеща да заобикаля гробовете.
Останах пак сам. Обиколих още веднъж гробовете, откъсах колкото цветя намерих, хвърлих ги върху тях и едва чуто прошепнах: „Сбогом! Злочести самотници!”. Не е ли това първата нежна ласка, която те получават, не са ли това едничките звуци на родна реч, които те чуват тука...
Тръгнах към морето. Изведнъж, учуден, аз се спрях: в храсталака пред мeне стояха два кръста, и двата без надписи. Два самотни гроба. Кои лежат тука и защо са отстранени тъй? Може би умрели от холера? Може би последно желание на интимна, любяща се двойка?
Минавам през някогашния лагер. Източната му част допира до лимоновата гора. И тук, както при гробовете - безмълвна мъртва тишина. Замислям се неволно. Тия свежи, засмени лимонови храсти и тия стари, с посивяла напукана кора маслини - едни ще знаят въздишките, молитвите и проклятията на мъчениците в тоя лагер. Ония, които са лягали тук, в тия ями, за да се събудят на другия ден за нови мъки. Ония, които са заспивали, без да знаят дали ще се събудят и ще видят новата зора. При шума на това безкрайно и безстрастно море, с очи, обърнати на север, умирали ли са тия клетници, съдбата на които е отредила да не дочакат освобождението си. Из тоя лагер са се движили останалите живи, изпити и бледи - скръбни безмълвни призраци. В сянката на тия маслини бащите тъгували за своите деца, мъжете - за своите жени, синоветe - за майки и сестри. Тъгували са за далечните бащини огнища, без да знаят дали там е останал още кът, непощаден и неосквернен от сонма врагове...
Чувствувах неизразима скръб. Струваше ми се, че аз вървя из места, гдето са умирали мои собствени братя, умирали са от тъга за родния си край. Да, мои братя са наистина тия, които са гинали тука. Поклон пред техния прах! От името на всички, които знаят да обичат своята родна земя и да умират за нея - поклон пред тяхната памет! Спете тихо, трикерски мъченици!
Ще доде ден и може би твърде скоро вие ще бъдете отмъстени. Аз вярвам това повече от всеки друг път, вярвам това именно тук, мястото на вашето страдание. Да, вас няма да забравят. Там някъде на бреговете на континента ще дойдат буйни полкове. Вие ще познаете техните знамена, техните тръби, техните ура... Сурови, но нежно любящи войни ще додат тук и върху вашите самотни гробове ще хвърлят по шепа родна пръст...
Посетих и напуснатата черквица „Св. Георги”, в която, както ми каза Малама, са се молили пленниците.
Те са се молили тук и са палили свещ пред две икони на малкия олтар, търсейки утеха и сили за по-нататъшни мъки. И тая малка напусната черквица, осветена с молитвите на толкова мъченици, не е ли една истинска и голяма българска светиня?...
„Св. Варвара” ме чакаше в близкия залив. Извиках гребците, които спяха, и скоро ние тръгнахме. Зад нас все повече и повече се отдалечаваше тоя зловещ остров - островът на мъртвите, на страданието и скръбта. Слънцето залязваше. Трикери изчезна в морската далечина, но в моята памет, уви, той никога не ще изчезне!...
Превел от ръкописа: Ев. Стефанов.
Публ. във Вл. Сис, Гробовете на Трикери.
Издание на „Народ и армия”, София, 1914, 23 с.
Няма коментари:
Публикуване на коментар